— Виждате ли! — възкликна Конан. — Мъртвите от векове насам са възкресени с магия. Но не като красиви божества, а като пълзящи чудовища! Те са проникнали в гробницата на Ебнезъб! — Другарите му кимнаха и мърмореха утвърдително, но внимаваха да не привличат вниманието върху себе си.
— Типичен случай на некромантия! — извика един от жреците. — Но тези натрапници обвиняват съветника Хорасп, без да са ни предложили ни едно доказателство.
— Тогава, питам ви, къде е вашият пророк? — свирепо ги нападна Конан. — Видях го долу преди по-малко от час да командва редиците на мъртъвците.
— Млъкни, предател! — изписка Нитокар, но не успя да привлече вниманието на жреците, които се бяха скупчили около гърчещата се ръка и обсъждаха проблема.
— Хорасп е спасителят на земите ни! — изкрещя тя. — Всеки, който смее да го клевети, ще плати скъпо за това!
— Няма значение — твърдо каза един от жреците. — Дори да има някакво демонско нашествие в гробницата, ние не можем да направим нищо. Смъртните не могат да влязат, гробницата е затворена завинаги.
Думите му бяха чути, защото той ги изрече в момент на затишие, а събеседникът му и останалите се обърнаха към високата врата. Спорът бе прекратен, а тълпата, която бе станала неспокойна, се укроти.
След миг звукът, който някои бяха чули, се повтори — далечно метално тракане. Той бе последван от стържене, като от някакъв ръждясал механизъм. Последва жаловитото скърцане на гигантските панти, които неохотно се завъртяха.
Тълпата уплашено се раздвижи под притъмнялото надвиснало небе. Конан осъзна, че гледката му напомня на последното пророческо видение — напрегнатата тишина, тъмното жълтеникаво небе, зловещото скърцане.
Смаяният народ на Абдарах стоеше вцепенен и гледаше как се отваря голямата врата. Изведнъж всички закрещяха ужасени и се заблъскаха в желанието си да избягат. Първите редици възкръснали мъртъвци прииждаха към тях страховито.
Осемнадесета глава
Империята на нощта
Абдарахци полудяха от ужас при отварянето на вратата. За тях това означаваше края на света. Страшната дума „Йазарат!“ се понесе над тълпата. Зловещото небе и гробовете наоколо увеличиха страха им.
Те бяха набожни хора, добре запознати с дългата и богата история на земята си. Сега страната им бе нападната и осквернена от чудовищата, които бълваше огромната врата. Видни личности от миналото на града, които хората бяха научени да обичат от разкази и скулптури, изведнъж се понесоха тромаво към тях в разложените образи на жестоки, възкресени нападатели. Царе и герои, дядовци и внуци крачеха в редиците на мъртвешката войска. Вместо да възвестяват величието на задгробния живот, почитаните предци безмилостно убиваха своите наследници с ръждясалите си оръжия. Нападателите изскачаха с ужасяваща бързина и уплашената тълпа пред тях безпомощно се заблъска.
Бандитите и принцеса Африт се измъкнаха от първата атака, защото докато вниманието на всички бе приковано във вратата на гробницата, Конан бързо издърпа другарите си встрани.
Бойни колесници затрополяха от зейналата порта, карани от мумии-воини, които пришпорваха разпенените, полудели от ужас коне с дълги камшици. Те прегазваха наред стражи и жреци, но подминаха бегълците.
Пехотинците, които ги следваха, бърдо завзеха по-голямата част от площадката и странно облечените им фигури обградиха царица Нитокар. После продължиха стремглаво напред. Терасата пред входа се опразни, а всички, които им се противопоставиха, паднаха посечени.
Когато полудялата тълпа побягна, пред Конан и останалите се откри път за отстъпление. Колесниците препускаха и посичаха човешките тела с лъскавите, въртящи се сърпове, забити в колелата им.
Всички до един бяха обладани от вледеняващ ужас. На изходите и по ъглите на площада, накъдето тълпата се оттичаше като морска пяна по скалист бряг, повечето хора загиваха най-вече задушени и прегазени в суматохата, отколкото от остриетата на враговете.
Дори дворцовата стража и въоръжените жреци бяха безпомощни. Конан, който реши, че тесният вход на гробницата е по-удобен за отбрана, отколкото площада, застана в края на терасата. Но само Исайаб, Азрафел и няколко оцелели стражи го подкрепиха, останалите предпочетоха да избягат.
Конан вдигна меча си и го изпробва върху щита на една тромава мумия с ризница и шлем, която крачеше в цяла редица от одърпани мумии. Позеленелият метал на стария щит се разцепи лесно, но ръката, която го държеше, не се отпусна. Вместо това тя ловко се изви, за да улови острието на Конан, и един кокалест юмрук, стиснал брадва, замахна изотзад към лицето му. Конан отскочи, за да избегне удара.