— Спокойствието е гаранция, че всичко ще стане, както сме го замислили, Бомба̀та. Сега се върни в стаята си и спи. Спи и сънуван нашия триумф.
Без да помръдне, коленичил, Бомба̀та гледаше как тя си отиде, а обсидиановите му очи проблясваха в тъмнината.
Конан се изправи, когато Тарамис влезе в спалнята.
— Как е племенницата ви? — попита той.
— По-добре е. Спи. — Похотливата благородница повдигна ръка и облечените в черни доспехи стражи мълчаливо напуснаха стаята. — Спиш ли, крадецо, или си буден? Късно е, а ти говориш за моята племенница. — Диплите на прозирната коприна се разгъваха, докато тя ходеше и разкриваха блясъка на бялата кожа под тях.
Кимериецът я гледаше изпълнен със съмнения. С една прислужница и дори с дъщерята на богат търговец той щеше да бъде сигурен какво означава това. Но с една принцеса не беше толкова уверен.
— Все още ли си мъж? — попита тя и се засмя. — Да не би скръбта по любимата ти Валерия да те е лишила от мъжественост?
Той изръмжа. Конан знаеше, че не би могъл да обясни на Тарамис какво беше застанало и продължаваше да стои между Валерия и него. Той не беше сигурен, че то е напуснало напълно ума му. Но в едно нещо беше сигурен.
— Мъж съм — каза той.
Тарамис обви ръце около врата му. Черната коприна се свлече от тялото и падна в краката й. Черните й очи и закръглената й голота преливаха от предизвикателство.
— Докажи го — присмя му се тя.
Пренебрегвайки леглото, Конан я събори на пода и й даде доказателствата, които тя желаеше.
Глава пета
Конан гледаше втренчено в огъня от изсъхнал тор — едва мъждукащ, така че да не привлича ничие внимание, освен на онези, с които можеше да прекара нощта в заморанската равнина — и си мислеше за друг, магьоснически огън върху един груб каменен олтар. Беше на един ден езда от Шадизар и Малак още не беше се появил. Кимериецът не обичаше да признава, че се нуждае от нечия помощ, но беше уверен повече от когато и да било, че преди да завърши това пътуване, щеше да има нужда от Акиро. А и след това, ако Тарамис изпълни обещанието си. Къде, в името на деветте ада на Зандру, беше Малак?
Той се намръщи, откъсна се от безполезния унес и започна да проучва спътниците си. Или по-точно един от тях.
Бомба̀та загрижено напълни сребърна чаша с вода от един от техните кози мехове и я предложи на Джина. Тя се усмихна и протегна ръка изпод пелерината от бяла вълна, наметната да я пази от нощния студ. Момичето беше много различно от онова, което Конан бе очаквал, но въпреки това той още не беше свикнал с изненадващото различие. Тарамис беше говорила за своята племенница като за дете и той си беше създал представа за девет-десетгодишно момиче, а не за девойка на неговата възраст, която се движеше под покриващите я тържествени одежди с несъзнателната грациозност на газела.
— Посоката — каза строго кимериецът. — Поддържаме ли посоката от сутринта, Джина?
— Лейди Джина, крадецо — поправи го Бомба̀та с ръмжене.
Джина трепна, сякаш стресната от това директно обръщане към нея. Кафявите й очи, големи и мигащи като на новородено еленче, за момент го погледнаха, после се обърнаха към Бомба̀та. Тя отправи отговора си към воина в черни доспехи.
— По-късно ще знам повече, но засега мога да кажа само, че трябва да яздим на запад.
„Към Карпашките планини“, помисли Конан. Те представляваха висока, скалиста планинска верига, където човек, ако не ги познаваше и беше без водач, можеше лесно да се изгуби. На картите бяха означени само главните проходи, използувани като търговски маршрути. Хората в тези планини, макар и не така жестоки като кезанкианските планинци, съвсем не бяха настроени дружелюбно към чужденци. Те имаха навика да приветстват с усмивка непознатия и в същото време да забиват нож в ребрата му.
Кимериецът не беше изненадан, че Джина не му отговори пряко. Откакто бяха напуснали двореца на Тарамис преди зори, тя не му беше продумала нито дума; беше говорила само с Бомба̀та. Но той беше опитен в избраната от него професия и знаеше много неща, а неоспоримите факти за крадеца бяха така важни, както кръвта за живота.
— Откъде знаете пътя? — попита той. — Ключът ли ви води към него?
— Не трябва да й се задават въпроси, крадецо изръмжа — Бомба̀та.
Вълк зави в нощта, протяжен печален вой, който сякаш се сля с тъмнината на безлунното небе.