Имало е и много други случки и поводи за изумление, някои още по-странни, ала въпреки това малко от тях са изглеждали толкова необичайни, както двамата мъже, които се трудеха далеч от всякакъв град или село, под изгарящите лъчи на слънцето в една дупка, в подножието на хълм, осеян с камъни, докато спънатите им коне пощипваха рядката, жилава трева.
Първият беше висок, добре сложен мускулест младеж. Той напрегна яките си ръце, повдигна една плоска каменна плоча, дълга колкото човешки бой, и я сложи върху четири сиви обли камъка, които беше натъркалял едни до друг. Под плочата пъхна къс скала, голям колкото юмрук, и я изравни. На врата му на ремък от сурова животинска кожа висеше златен амулет във формата на дракон.
Младият мъж с очи с цвят на сапфир приличаше повече на воин, отколкото на строител. На колана му висеше широка сабя със старинна изработка. Дръжката й, както и дръжката на камата му, бяха изтрити от честа употреба. Буйната му, дълга коса, привързана назад с кожена връв, разкриваше лице, от което повърхностният наблюдател не можеше да определи годините му. Онзи обаче, който умееше добре да наблюдава, би могъл да открие върху него опита на няколко човешки живота, наситени с кръв и стомана.
Другарят на младежа с небесносините очи беше негова пълна противоположност както физически, така и по занимание. Нисък, слаб, черноок, с лъскава черна коса завързана зад врата и спускаща се доста под раменете. Вторият мъж беше потънал до колене в тясната яма и се мъчеше да копае с лопата със счупена дръжка. До дупката имаше две издути кожени торби. Ниският мъж непрекъснато бършеше потта от челото си и проклинаше работата, с която не беше привикнал, но колчем погледът му попаднеше на торбите, желанието му за работа се връщаше.
Накрая той захвърли лопатата със счупената дръжка.
— Мисля, че му стига, а, Конан?
Мускулестият младеж не го чу. Той се навъси към онова, което бе построил. Беше олтар, а младият мъж нямаше голям опит в изграждането на подобни постройки. Но сред суровата планинска пустош на Кимерия той се беше научил, че дълговете трябва да се плащат независимо от цената, без оглед на трудностите.
— Конан, тази дълбочина достатъчна ли е?
Кимериецът погледна тъжно другаря си.
— Ако не си беше отворил устата, когато не трябва, Малак, сега нямаше да бъде необходимо да заравяме скъпоценностите. Амфратис нямаше да знае кой е откраднал скъпоценните му камъни, градската охрана също нямаше да знае и ние можехме да си седим в кръчмата на Абулетес и да си пием виното, а момичетата щяха да седя на коленете ни, вместо да се потим на тоя пек. Копай по-дълбоко.
— Нямах намерение да извикам името ти — промърмори Малак. Той протегна ръка, развърза една от кожените торби и загреба пълна шепа сапфири и рубини, смарагди и опали. После изсипа скъпоценностите обратно в торбата, а в очите му се отрази искрящ поток от синьо и тъмночервено, зелено и златисто. С въздишка, изпълнена със съжаление, той завърза здраво шнура.
— Просто не съм очаквал, че може да има толкова много. Не го направих нарочно.
— Копай, Малак — каза Конан, а погледът му изостави другия мъж и се насочи към олтара.
Кимериецът обгърна с голямата си ръка златния амулет. Беше му го дала Валерия и му се струваше, че когато го докосва, той я чувства близко до себе си. Валерия — любовница, воин и крадла — всичко съчетано в една гъвкава златокоса красавица. После тя умря, отнемайки радостта от живота му. Той беше видял смъртта й. Но той също бе видял как тя се върна, как дойде отново да се бие редом с него, за да спаси живота му. Дълговете трябва да се плащат.
Малак отново беше взел лопатата със счупената дръжка, но вместо да копае, гледаше олтара.
— Мислех, че не вярваш в богове, кимериецо. Никога не съм те виждал да се молиш.
— Богът на моята страна е Кром — отговори Конан. — Жестокият повелител на мъртвите. При раждане той дарява човека с живот и воля, но никога не му дава други дарове. Не обръща внимание на никакви жертвоприношения, нито слуша молитви и ходатайства. Какво ще прави човек с даровете, дадени му от Кром, си е лично негова работа.
— Ами олтара? — напомни Малак, когато Конан замълча.
— Това е друга страна с други богове. Те не са мои богове, но Валерия вярваше в тях. — Конан се намръщи и пусна драконовия амулет. — Може би нейните богове слушат, ако са верни твърденията на жреците. Може би ще мога да направя нещо, с което да я помиря с тях.