Глава шеста
Някога планината изхвърлила разтопени скали от недрата на земята. Последното изригване, станало преди хилядолетие, разтърсило земята на хиляди левги във всички посоки като бурно море, разрушавайки градове, събаряйки тронове и династии. Небето се покрило с прах и като последна, смъртоносна шега огнедишащата планина докарала снегове там, където трябвало да зеленее пролет, и изхвърлила лед на мястото на летните горещини за цели три години. Обитателите на Карпашките планини вече не си спомнят защо станало така, но те добре знаят, че това е планината на смъртта и че ако дръзнат да стъпят на онова място, ще загубят душите си.
В тази последна титанична експлозия изчезнала половината планина и на нейно място останал голям правоъгълен кратер с дълбоко езеро, широко почти половин левга. Двете страни на тази голяма яма представлявали отвесни стени, издигащи се нагоре колкото сто човешки бо̀я. Другите две били с по-полегати склонове. В подножието на едната, граничеща с езерото страна, имало такъв дворец, какъвто само очите на едно-единствено човешко същество са виждали някога.
Дворецът приличал на гигантски скъпоценен камък с безкрайни шлифовани страни, с кули, кулички и куполи от кристален адамантин3. Никъде по него не се виждала никаква спойка, обичайна за каменната зидария. Той блестял на слънцето като изсечен от гигантски планински диамант.
В центъра на този дворец имало огромна куполообразна зала, чийто огледални стени били скрити зад златни драперии. В средата на стаята се издигала прозрачна колона, на върха на която бил поставен скъпоценен камък, по-червен от обикновеното червено, който греел така, сякаш бил направен от пресовани и втвърдени огън и кръв.
Амон-Рама, магьосник, на времето притежател на черния пръстен на Стигия, се премести по-близко до тънката островърха колона. Алената му мантия с качулка се развяваше около високото му, тънко тяло. Мургавото му, тясно лице беше като на хищник, носът му беше извит като клюн на граблива птица. Десет хиляди черни магии бяха изчерпили и последната светлинка от черните му очи. Като нокти на граблива птица ръцете му обгърнаха скъпоценния камък, но той внимаваше да не го докосне. Сърцето на Ариман! Всеки път, когато го погледнеше, той ликуваше.
Когато неговите бивши сънародници открили, че притежава Сърцето на Ариман, те го изгонили от Черния кръг. Дори тези господари на черната магия се страхували да знаят някои тайни. Те не смеели да разкрият някои мистериозни магически сили. Тънките му устни се извиха в презрителна усмивка. Той не се страхуваше от нищо, дръзваше да излезе срещу всекиго. Самото притежание на скъпоценния камък го разграничаваше от глупците. Биха го убили, ако можеха да съберат достатъчно кураж, но те знаеха неговите сили, сега, когато притежаваше Сърцето, и се страхуваха от разплата, ако опитът им се провалеше.
Дългите му пръсти заеха строго определено място от двете страни на Сърцето, след което той започна да напява на език, мъртъв от хиляда години. „А’бат таа’бак ан-дамей мораас. А’бат таа бак, еидал кафа ар. А бат га-а’бак, а’баг мор аас, а бат кафа ар“.
Кристалните стени на двореца слабо зазвънтяха в съзвучие с думите и с всеки звук светлината на сърцето на Ариман се засилваше и избистряше. То стана по-червено от рубин и от кръв, ала въпреки това остана бистро като вода. Вътре в него се появиха фигури, които се движеха през каменисти хълмове.
Амон-Рама ги разглеждаше с присвити очи. Едно момиче и трима мъже с два резервни коня. Формата на пръстите му леко се промени и изведнъж момичето сякаш изпълни целия кристал.
„Дуваюкятя“ — помисли той и се усмихна жестоко. Тя беше Единствената, Единствената, която той беше търсил през всичките тези години. Тя беше свързана със Сърцето на Ариман и Сърцето бе благосклонно към нея. Жената в Шадизар беше намислила да я използува. Тази Тарамис беше дръзнала да използува Сърцето за своята крайна цел, а тя имаше немалка способност да си служи с магически сили, но все пак си бе правила сметките без него. Този кристал притежаваше много мощ, много приложения, различни от онези, за които тя го беше предопределила. След като момичето, Единствената, падне в ръцете му, той ще получи достъп до всички тези сили. И той ще знае кои от тези сили да използува и кои да изостави. „Ще оставя тази глупава Тарамис да живее — мислеше той — като робиня, която трепери в краката ми. Но това ще стане по-късно“.
„Ела при мен, момиче — прошепна той. — Доведете я при мен, мои смели воини. Доведете Единствената при мен“.