Сега пръстите му около кристала смениха местата си и този път той започна да припява с думи, които никога не трябваше да се произнасят от човешка уста, никога не трябваше да бъдат чути от човешко ухо. Те звучаха във въздуха като истинско стенание, а стените на кристала охкаха в съзвучие с тях. Сърцето на Ариман ставаше по-червено, по-ярко, все по-бляскаво. Противната червена светлина се раздели, обедини се и отново се раздели, хвърляйки кървава сянка върху всички повърхности в стаята, докато започна да създава чувството, сякаш там имаше десет, петдесет, сто души. А той продължаваше да напява и светлината продължаваше да става по-ярка и по-пронизваща.
Напрежението у Конан се засилваше с всяка стъпка на коня към Карпашките планини, които сега бяха толкова близко. Толкова близко. Той си каза, че трябва да се отклони, за да намери Акиро, но времето му беше отчайващо малко. Всеки изгубен час за търсене на закръгления магьосник представляваше един час по-малко за търсене на ключа някъде сред планините, един час по-малко за намиране на съкровището и връщане в Шадизар. Всеки изгубен час криеше риска да закъснеят, риска Валерия да не бъде съживена. Необходимостта да намери Акиро постепенно намаляваше; необходимостта да достигне до планините придобиваше решаващо значение. Кимериецът трябваше на всяка цена да заведе Джина до планинската верига.
— Тук, Конан.
Кимериецът обърна глава при тези думи на Малак, но не забави хода на коня си.
— Акиро — каза Малак. Той посочи с ръката, в която държеше въжето на резервния кон. — Тук трябва да завием на юг. Тоест, ние се канехме да… Аз мислех, че ние… — Малак се засмя несигурно и поклати глава. — Може би, в края на краищата това не е толкова важно.
Изпълнен със съмнения, Конан дръпна назад юздите на коня. Мръщейки се, той погледна към планините, после на юг, след това отново към планините. Акиро беше необходим; бързината придобиваше съществено значение, закъснението беше недопустимо.
Бомба̀та и Джина спряха до двамата крадци. Кичури гарвановочерна коса беше се залепила по зачервеното лице на девойката, погледът й беше насочен към сивите височини, изпълващи хоризонта.
Воинът в черни доспехи смръщи обляното си в пот лице.
— Защо спря, варварино?
Конан стисна зъби, но не отговори. Той дръпна раздразнен оглавника на товарния кон. „Времето — помисли той. — Времето“. Конан знаеше, че губи време, като държи коня си там, като нито търси стария магьосник, нито продължава към планините. Но кое от двете решение беше правилно?
— Ерлик да те порази, варварино, трябва да продължим да вървим. Сега сме почти до планините. Трябва да стигнем до Сърцето — ключът, трябва бързо да стигнем до ключа!
Малак прекъсна тирадата на Бомба̀та.
— Какво ще правим с Акиро, кимериецо? Ще го търсим ли, или не? Кълна се в нокътя на крака от Огун, вече не зная какво да правя.
От устата на човека с белязаното лице изскочи една сподавена въздишка.
— Друг варварин? Ти искаш да включиш в групата ни още един човек? Тарамис може да казва, че си важен за това пътуване, но аз ти казвам, че ти застрашаваш всички ни. Добави още един човек към нашата компания и пророчеството може да не се сбъдне! Тревожи ли те това? Или просто искаш да отложиш изпълнението на възложената ни задачата, защото се боиш от онова, което ни очаква? Кажи истината, смрадлив северен страхливецо! — Той завърши с вик, сложил длан върху сабята си и с кръвожаден израз на лицето.
Конан го измери следен поглед. В трептящата горещина избухна ярост, която едва успяваше да овладее. Думите му бяха решителни и сурови.
— Извадѝ сабята си, заморанецо. Само я извадѝ и си мъртъв. Аз мога лесно да заведа Джина до ключа и без теб.
Изведнъж Джина застана с коня си между двамата разгорещени мъже. За тяхна изненада големите й кафяви очи гневно искряха.
— Спрете и двамата! — заповяда строго тя. — Вие сте длъжни да ме придружите до ключа. Как ще можете да сторите това, ако се вчепкате едни в друг като кучета?
Конан примигна, без да вярва на очите си. Ако беше видял как мишка напада котка, нямаше да бъде изненадан толкова много.
Бомба̀та остана с отворена уста по средата на думата си. После той я затвори и пъхна обратно сабята в ножницата.
— Тръгваме към планините — каза Бомба̀та навъсено.
Конан безмилостно потисна гнева си, който заплашваше отново да пламне. Той умееше да контролира чувствата си така сигурно, както сабята. Външно спокоен, кимериецът обърна коня си на юг.