— Тарамис — започна Конан, — принцесата, обеща да ми върне Валерия. Не като сянка, нито като съживен труп, а жива, такава, каквато беше някога.
Магьосникът мълча известно време, подръпвайки дългите си мустаци.
— Не очаквам днес да има на света някой с такава магическа сила — каза той накрая. — Още по-малко пък принцесата от заморанския дворец.
— Мислиш ли, че ме лъже? — попита Конан с въздишка, но Акиро поклати глава.
— Може би не. Писано е, че Малтанеус от Офир е правил това преди хиляда години и може би Ахмад Ал-Рашид, преди две хиляди. Може би е настъпило времето светът отново да види такива чудеса.
— В такъв случай ти вярваш, че Тарамис може да направи обещаното чудо?
— Разбира се — продължи Акиро замислено — Малтанеус е бил най-големият магьосник на бялата магия след разкъсването на Кръга от пътеката на дясната ръка, в дните преди Ахерон и Ахмад Ал-Рашид, за който се говори, че е бил трижди благословен от самия Митра.
— Ти извърташ — изръмжа Конан. — Не можеш ли да кажеш нещо и после говориш само за него?
— Мога да кажа, че такова нещо е правено в миналото. Мога да кажа, че Тарамис може би е способна да го стори. — Той замълча, а Конан си помисли, че рунтавите му сиви вежди се свъсиха. — Но защо тя ще го прави за теб?
С възможно най-малко думи кимериецът му разказа за експедицията, в която той изпълняваше ролята на придружител на Джина, за търсенето на ключа и съкровището и за малкото време, което оставаше.
— Стигиец — промърмори Акиро, когато той свърши. — Казано е, че няма човек без искрица добро в него, но никога не съм виждал стигиец, на когото мога да разчитам достатъчно дълго, за да му се доверя два пъти.
— Той трябва да е могъщ магьосник — каза Конан. — Несъмнено прекалено силен за теб.
Акиро тихо се изсмя.
— Не прави такива опити с мен, младо. Много съм стар, за да бъда хванат така лесно. Аз трябва да се справя с тези проклети магьосници.
— Не бих казал, че твоята компания е ненавременна, Акиро.
— Много са ми годините за езда навътре в планините, кимериецо. Ела, хайде да се върнем при огъня. Нощите тук са студени, а при огъня е топло. — Като потриваше ръце, сивокосият магьосник се насочи към огъня, без да чака Конан.
— Най-после Бомба̀та ще замълчи — промърмори Конан.
— Той се страхуваше, че Малак или ти ще попречите на някоя част от предсказанието на Скилос.
Акиро замръзна на мястото си с крак, вдигнат във въздуха. Той бавно се обърна към едрия младеж.
— Скилос?
— Да, скрижалите на Скилос. В тях е казано какво ще намерим след това дирене и какво трябва да се направи, за да завърши всичко с успех. Така поне твърди Тарамис. Ти знаеш ли нещо за този Скилос?
— Магьосник, умрял преди много столетия — отговори разсеяно Акиро. — Написал много томове с магьоснически знания. Сега тези писания се срещат толкова рядко, колкото и девиците в Шадизар. — Той изопна глава напред, гледайки съсредоточено през тъмнината към Конан. — Нима Тарамис ги притежава? Скрижалите на Скилос?
— Тя цитира текстове от тях така уверено, сякаш ги притежава. Сигурно ги притежава. Къде отиваме?
Акиро изчезна към колибата си с бързина, която опровергаваше неговите оплаквания за старческа немощ.
— Ти каза, че времето, с което разполагаме, е малко — подхвърли той през рамо. — Значи трябва да потеглим за планината преди да се зазори, а аз имам нужда от сън.
Усмихвайки се, Конан тръгна подир него. „Най-добрата примка — помисли той — е тази, която неволно си поставил“.
Когато кимериецът отиде при огъня, Джина седеше и гледаше замечтано пламъците. Бомба̀та, все още зает с точенето на сабята, хвърли раздразнен поглед към Малак, който спеше край огъня, завит с одеяло и от отворената му уста излизаха такива мощни хъркания, сякаш раздираше корабно платно. Не само воинът с белязаното лице се дразнеше от натрапчивия звук. От колибата се чу гневно мърморене, от което се разбраха само думите: — „… нужен ми е сън“, „… старите ми кости“ и „… като вол с подут корем“.
Изведнъж на вратата на колибата се показа намръщеното лице на Акиро с очи, вперени в Малак, и тръпнещи устни. Хърканията на Малак престанаха, сякаш беше умрял. Стъписан, дребният човек се изправи и го погледна страхливо. Акиро вече не се виждаше. Колебливо, с ръка поставена на гърлото, Малак отново се изтегна. Той бързо заспа и започна да диша дълбоко, но звукът от дишането му сега беше толкова тих, че почти не се чуваше от пращенето на огъня. Малко по-късно от колибата започна да се чува друго също толкова юнашко хъркане.