Ругаейки под нос Конан, се уви в одеялата си. „Това беше глупост — каза си той. — На света имаше достатъчно жени, за да позволи да бъде очарован от едно момиче, което дори не разбираше какво върши. Тя беше дете, въпреки възрастта си“. Той заспа и сънува пищното тяло на Тарамис и наситената с любов нощ, която двамата бяха прекарали. Но въпреки това в тези сънища той често поглеждаше и виждаше, че държи в ръцете си не Тарамис, а Джина. Сънят не му донесе нужната отмора.
Плътна тъмнина покриваше Шадизар и залите с гоблени в двореца на Тарамис бяха празни, когато тя излезе от спалнята си. Единственият звук идваше от плъзгането на дългата й копринена мантия по покритите с мраморни плочи коридори. Нейните астролози и свещенослужителите на възстановения от нея древен култ идваха често в голямата зала, в която влезе тя, но среднощните посещения, които ставаха все по-чести, Тарамис извършваше сама.
По краищата на залата златни лампи с изящни абажури хвърляха мека светлина, която приличаше на лунната толкова беше бяла. Подът беше от огледално полиран черен мрамор, алабастрови колони с канелюри поддържаха високия, сводест таван, покрит с оникс и осеян със сапфири и брилянти, та да представя нощното небе, такова, каквото е то през една нощ на всеки хиляда години.
В центъра под изкуственото небе имаше кушетка, изрязана от тъмночервен мрамор, полиран с коси от девици, а на нея лежеше нещо, което приличаше на алабастрова статуя на мъж със затворени очи, гол, по-висок от всеки жив човек, по-красив от който и да било смъртен мъж. Само един-единствен недостатък помрачаваше неговото съвършенство. На широкото му чело имаше черна вдлъбнатина около половин пръст — кръг колкото човешка длан. Около фигурата витаеше атмосфера на безкрайно очакване.
Тарамис бавно се приближи до мраморната кушетка и спря пред краката на статуята. Погледът й се плъзна по алабастровото тяло, дишането й се учести. През живота си тя бе имала много мъже. Първия беше избрала много внимателно още шестнайсетгодишна, а след това с още по-голямо внимание беше избирала много други. Тя познаваше мъжете така добре, както добре познаваше стаите в собствения си дворец. Но как ли би се чувствала като любовница на… един бог?
Тарамис свали наметалото от раменете си и коленичи гола в краката на фигурата. В скрижалите на Скилос нямаше нито една дума, която да изисква такова действие от нея, но тя искаше да получи повече от онова, което обещаваха те.
Притискайки лице до студените алабастрови стъпала тя прошепна: „Аз съм твоя, о велики Дагот“.
Обхвана я неудържимо желание да отиде по-далеч откогато и да било преди, и тя обсипа тези крака с целувки. Тарамис бавно се преместваше нагоре по тялото, целувайки всяка част от бледата повърхност с горещите си устни, милвайки я с пищните си заоблени форми, докато накрая започна да се люлее върху голямата каменна статуя, сякаш беше жив мъж. Треперещите й пръсти се протегнаха нагоре, за да помилват нежно лицето.
— Аз съм твоя, о, велики Дагот — прошепна отново тя. — И винаги ще бъда твоя. Когато се събудиш, аз ще ти построя храмове, ще съборя оброчищата на другите богове и бъда повече от твоя жрица. Твоята златна плът ще се слее с моята, ще бъда недостъпна за други мъже, за да бъда само твоя. Ще седна от дясната ти страна и чрез твоята милост ще получа власт над живота и смъртта. Отново ще ти бъдат принасяни жертви и народите отново ще се кланят в нозете ти. Аз давам този обет, о велики Дагот, и го подпечатвам с плътта, и с душата си.
Неочаквано дъхът й секна. Статуята, върху която лежеше, продължаваше да бъде твърда като камък, но сега в нея бе стаена топлината на живота. Не посмявайки да повярва, страхувайки се, че това може би е топлина, родена в собственото й тяло, тя прекара ръце по широките, съвършени рамене чак до гърдите. Всичко беше горещо.
Почти веднага топлината изчезна и последните й съмнения се разсеяха от бързината, с която стана това. Нейният бог й бе дал знак. Жертвата й ще бъде приета. Наградите щяха да принадлежат на нея. Усмихната, тя остави сънят да я обори върху тялото на спящия бог.
Глава девета
Конан присви очи и се взря в далечината. Пред него се простираха сенки, зад него слънцето се беше издигнало едва малко повече от педя над хоризонта. Върху отвесната скала на половин левга пред тях се виждаха много сенки, тънки линии на ръбове и издатини в камъните, но нищо не говореше за съществуването на проход.