— Смъкни качулката на наметалото си, Джина — каза тихо кимериецът.
— Горещо е — възрази тя, но Бомба̀та дръпна бялата качулка напред и лицето й потъна в сянка.
Конан кимна. Като чужденци беше много вероятно да имат неприятности заради самото преминаване през това село, а сигурно нямаше начин да го заобиколят. Не беше необходимо да викат злото при себе си, като дадат възможност да се разбере, че сред тях има и хубаво младо момиче.
— Не спирайте за нищо — нареди Конан на останалите, — докато не се отдалечим достатъчно от това място! За каквото и да било! — Той сложи ръка върху дръжката на сабята си, удари коня с юздата и тръгна напред. Яздеха в същия ред, в който бяха минали през тесния проход.
— Малак — каза Акиро, — ако видиш тук нещо, което ти се поправи, постарай се да не го откраднеш.
— Какво? — Малак дръпна като опарен ръцете си от една кошница със смокини. — Кълна се в гърдите на Видеса, старче, не съм глупак.
Следяха ги изпълнени със съмнение очи, алчни погледи, опипващи конете и оръжията им, похотливи очи, мъчещи се да проникнат през наметалото на Джина. За място като това обаче тези очи не бяха толкова много и когато достигнаха до източника на пушека — десет покрити с пепел хармана, които някога са били колиби, Конан разбра защо хората не бяха повече. Селяните се бяха събрали, за да присъстват на едно жестоко развлечение.
Шестима войника с нагръдници от щавена кожа и шлемове с червени гребени стояха подпрени на копията си и се смееха, наредени в широк кръг около една жена, която беше стиснала тояга два пъти по-висока от нея и дебела колкото два мъжки палеца. Кожата й, черна като полиран абанос, показваше, че е от далечния юг. Силно пристегната лента от плат около малките й гърди и друга, по-широка около бедрата, представляваха единственото облекло, с което беше покрито мускулестото й тяло. Дебело въже, вързано около единия й глезен, я държеше на една крачка от забит в земята кол.
— Тези хора не са заморанци — каза Джина. — А това е заморанска земя, нали?
Конан не смяташе, че моментът е подходящ да й обяснява положението с границите. Мъжете носеха доспехи, каквито имаше в един от коринтийските градове държави. Планините на границата между Замора и Коринтия бяха оспорвани и от двете държави, селяните плащаха данъци на всяка, която изпратеше войници да ги събират, а когато нямаше войници, те отричаха върховната власт и на двете.
Черната жена бавно се наведе да опипа възела на глезена си, без да сваля очи от заобикалящите я войници. Когато пръстите й докоснаха въжето, един от коринтийците излезе пред другите и я мушна с копието си. Жената отскочи назад, доколкото позволяваше въжето, а тоягата се завъртя в ръката й като жива. Войникът с копието спря атаката си и се засмя, а в това време зад гърба й се показа друг. Тя отново отскочи назад от върха на копието, след това отново трябваше да се спасява от трети нападател.
— С какво тази жена е заслужила такова наказание? — попита Джина. Конан потисна една ругатня и хвана по-здраво дръжката на сабята си.
Един мъж с окаяно лице в края на тълпата погледна към Джина и се намръщи.
— Тя е бандит. — Мъжът протегна шия, опитвайки се да види лицето й под края на качулката. — Ние хванахме и нейния другар и го уморихме с бавна смърт, но преди да се заловим с тази, дойдоха войниците.
— Войниците ще я довършат — каза друг, като се опитваше да съзре лицето на Джина. Под нечистотията на челото му се виждаше подутина. — Не трябваше обаче да й връщат тази тояга. Тя уби един човек с нея и едва не избяга. — Погледът му се плъзна от Джина към останалите, после човекът стисна устни замислено.
— Бомба̀та — каза Джина — ти трябва да ги спреш. Каквото и да е сторила, тези мъже нямат право да се отнасят така с нея. Те са коринтийци, а тази земя е заморанска.
— Бандитите и крадците трябва да умрат — каза строго заморанецът с белязаното лице. — Крайно време е ние да продължим пътя си. — Той хвана юздата й, но я изтърва, когато Джина завъртя коня си, за да се обърне към Конан.
— И ти ли няма да направиш нищо? — попита тя.
Конан пое дълбоко дъх. Нещата бяха стигнали далеч.
Сега много селяни бяха обърнали глави към тях, преценявайки стойността на онова, което имаха, опитвайки се да видят дали Джина беше достатъчно красива, за да бъде продадена на търг. На светло и открито такива хора обикновено не бяха опасни, но сега те бяха възбудени от нападението на бандитите и от жестокото развлечение на войниците. Те бяха обзети от желание, изписано ясно върху лицата им, проличало в алчното облизване на устните, в размяната на погледи. Само след секунди тези мъже, войници или не, щяха да се опитат да намерят нова жертва, а всеки признак, че новодошлите искат да си тръгнат сега, само щеше да ускори нападението на тълпата.