Малак нервно пристъпи към конете.
— Почакай! — в гласа на Конан, въпреки неговата младост, прозвуча заповедна нотка, която накара дребния мъж да спре. — Почакай ги, иначе съвсем ще се превърнем в беззащитен дивеч. — Малак мрачно кимна и стисна още по-силно камите.
Ездачите приближиха. Сто крачки. Петдесет. Десет. Нападащите воини нададоха победни викове.
— Сега! — каза Конан и скочи към мрежата. Малак го последва, пъшкайки.
Конан скочи и широката му сабя напусна износената шагренова ножница. Движено от яките рамене, острието преряза единия край на мрежата. Ездачът, който го държеше и препускаше, извика изненадан, когато видя, че в ръцете му остана само част от дебелото въже. Воинът подир него пусна юздите и измъкна крива индийска сабя. Конан се пъхна под отвора в мрежата, после нанесе удар нагоре и сабята му се заби под черния нагръдник на доспехите. Пронизаният от сабята на кимериеца воин сякаш скочи назад от коня.
Докато той падаше, Конан измъкна окървавената сабя и се обърна, предупреден от някакво първично чувство за опасност. Под тъмния ръб на шлема зад него се показа изкривено от ярост лице, изразяващо непоколебима решителност, сякаш мъжът държеше в ръцете си сабя, а не тояга. Това дебело, по-дълго от човешка ръка парче дърво можеше да пръсне човешки череп, ако ударът с него бе достатъчно силен, а човекът го размахваше очевидно точно с такова намерение. Кимериецът замахна със сабята и стоманата разсече жива плът и кости. Тоягата и все още стискащата я ръка полетяха във въздуха. Когато ревящият войник хвана със здравата си ръка китката, от която бликаше кръв, конят му препусна и отнесе със себе си ранения ездач. Конан трескаво се огледа за друг враг.
Малак се бореше с един от конниците, които носеха Мрежата, и се опитваше да го свали от седлото. Камата на ниския крадец се заби в пролуката между шлема и нагръдника. С гъргорещ рев ездачът се свлече от коня и събори след себе си и Малак. Тъмноокият крадец бързо се изправи на крака, стиснал в ръце камите. Ездачът не помръдна.
За миг Конан и другарят му се взряха в останалите петима нападатели. Сега мрежата лежеше изоставена на земята. Двамата, които по-рано носеха мрежата, сега бяха сложили ръце върху дръжките на сабите си. Тези с тоягите изглеждаха по-неуверени. Изведнъж един мъж хвърли тоягата си и се хвана за сабята; още преди да я беше измъкнал наполовина от ножницата, тръбата отново прозвуча. Проклинайки, той пъхна обратно сабята и петимата нападатели препуснаха назад към другарите си.
Малак облиза устни.
— Не мога да разбера защо се опитват да ни хванат.
— Може би Амфратис е разгневен повече, отколкото предполагаме — отговори мрачно Конан. — Може би иска да види колко писъци може да изтръгне от нас гилдията на инквизиторите, преди да умрем.
— По дяволите! — въздъхна Малак. — Защо трябваше да ми казваш такова нещо?
Конан вдигна рамене.
— Ти ме попита. — Отново прозвуча рог. — Приготви се. Връщат се.
Ездачите отново носеха мрежа, разпростряна между тях, но този път войниците на коне зад нея бяха двайсет. Когато нападателите препуснаха шумно към двамата, Конан едва забележимо потрепна; Малак вдигна рамене и кимна. Двамата мъже стояха и чакаха, както бяха сторили и по-напред. Мрежата идваше все по-близко и по-близко. Сега вече тя беше на земята само на три разкрача от тях. Половината от конниците е тояги стояха непосредствено до нея. Този път нямаше да бъде толкова лесно да нарежат мрежата, пито да се справят с мъжете, които я носеха.
Когато ездачите с мрежата приближиха, Конан отскочи наляво, а Малак надясно. Всичките им противници профучаха между тях, проклинайки, и се опитаха да обърнат конете си. Над главата на Конан се издигна тояга.
Мъжът, които я държеше, изсумтя изненадан, почувствал хватката на Конан около китката си, после той извика изумено, когато едрият младеж го свали от седлото. Конан удари неговия шлем с цялата сила на своя юмрук, стиснал дръжката на сабята. Изпод пръстите му се посипаха зъби и кръв и противникът му се стовари безжизнен на земята.
Тропотът на копита подсказа на младежа, че зад гърба му се приближава друг нападател. Той грабна тоягата, паднала от безчувствените пръсти, стана, обърна се и замахна. Коравото дърво изпращя, когато се впи в кръста на нападащия конник. Очите му изхвръкнаха от орбитите, от устата му се изтръгна продължителен, сподавен стон, той увисна на тоягата, като че търсеше помощ от нея, а конят продължи напред без него.