— При тези развлечения… умряха хора. И добре че умряха те, а не ние, но това не променя нещата. Никой човек не трябва да умира за развлечение на някого. — Той съгледа подходящо място — десетина обли камъка, по-високи от ездач, сякаш нарочно наредени близко един до друг край един стръмен склон. Той обърна коня си и тръгна към тях.
— Не исках да те обидя, Конан.
— Не се обидих — отговори остро той.
Конан поведе коня й между два камъка достатъчно раздалечени едни от друг, за да мине между тях и намери място сред облите камъни и стръмния склон, достатъчно голямо, за да се настанят те двамата и с животните. Камъните щяха да спират студените ветрове от планината и, което бе по-важно, щяха да ги защитят от погледа на преследвачи. Той скочи от коня, помогна на Джина да слезе от своя жребец и се зае с разседлаването на конете.
— Накладѝ огън — каза тя и обви наметалото около себе си. — Студено ми е.
— Никакъв огън. — Дори и да имаше нещо, което можеше да запали, той не би рискувал да издаде мястото, където се бяха скрили. — Ето — каза той и й подхвърли одеялата от седлото.
— Миришат — каза тя, но когато той клекна да провери оскъдните им запаси, видя, че тя ги беше сложила върху наметалото си от бяла въ̀лна, макар да беше сбърчила нос.
Кимериецът имаше вързани зад седлото си мях с вода и торба с изсушено овче месо. Месото щеше да им стигне за няколко дни, но с водата можеше да имат неприятности; мехът беше пълен само наполовина.
— Смяташ ли, че останалите също са успели да се измъкнат? — неочаквано попита Джина. — Имам предвид Бомба̀та и Зула, и другите.
— Може би. — Той дръпна рязко превръзките от главата си и започна да развива една от гърдите си.
— Не! — извика Джина. — Остави ги! Акиро казва…
— Акиро и другите може си са мъртви заради тези драскотини — каза той и се намръщи. — Заради мен. — Той избърса мазния мехлем на магьосника с превръзките. За негова изненада дълбоките рани бяха зараснали и се бяха превърнали в леко изпъкнали розови линии, сякаш бяха минали няколко дни. — Аз се безпокоях от тези рани, от сърбежа и миризмата. Ако не им бях отделял толкова внимание, коринтийците нямаше да могат да ни изненадат. — Той изруга и захвърли настрана мазната превръзка.
— Вината не беше твоя — възрази тя. — Аз бях виновна. Цупех се като дете, вместо да ти казвам по кой път да вървим. Ако не се държах така, щяхме да завием в страни преди да ни нападнат.
Конан поклати глава.
— Това е глупост, Джина. В този заплетен лабиринт ти би могла да видиш верния път само няколко мига по-рано, но коринтийците щяха да ни нападнат веднага, щом започнехме да се отдалечаваме от тях. — Той дъвчеше парче сушено овче месо, твърдо като лошо ощавена кожа и със също такъв вкус, а тя седеше намръщена и мислеше.
— Може би нямаше да мога да направя нищо повече — каза тя най-после, — но сега разбирам защо се укоряваш. Ти, разбира се, можеш да виждаш отвъд завоите и през канарите и трябваше да ни предупредиш. Чудесно е да имаме двама магьосници в групата. Само се чудя, защо не ни даде криле, та да отлетим?
Конан се задави с месото, което дъвчеше. Когато успя да си поеме дъх, той погледна към нея, но широко отворените й очи изразяваха само невинност. „Възможно е — помисли той — тя да е толкова непорочна, че да има предвид точно това, което каза. Наистина да вярва, че той… Не! Той не беше толкова глупав, та да повярва“. Конан отвори уста да възрази и отново я затвори с увереност, че каквото и да каже, ще прилича на истински глупак.
— Яж — каза той навъсено и хвърли торбата със сушено месо в краката й.
Тя избра внимателно едно парче. Той не можеше да бъде сигурен, но му се стори, че когато го загриза с малките си бели зъби, на устните й съгледа лека усмивка. Това не подобри настроението му.
Светлината на небето помръкна и върху планините се спусна аметистововиолетова здрач. Като свърши с оскъдната вечеря. Джина започна да се мести, сякаш търсеше по-удобно място върху каменистата почва. Тя постилаше одеялата ту тук, ту там и накрая се оплака:
— Студено ми е, Конан. Направѝ нещо.
— Никакъв огън — отсече той. — Имаш одеяла.
— Тогава легни под одеялата с мен. Щом не ми разрешаваш да запаля огън, тогава поне сподели с мен телесната топлина от тялото си.
Конан се втрещи. „По-непорочна от дете“, помисли той.
— Не мога. По-точно не искам.
— Защо? — попита тя. — Не виждаш ли, че замръзвам? И не те ли изпрати леля ми да ме пазиш?