Конан се засмя и едновременно с това изстена. „Помолили вълка да пази стадото“, помисли той. После разтърси глава, за да отхвърли нежеланите мисли.
— Когато се върнеш в Шадизар, внимавай с Тарамис, Джина.
— Леля ми? Защо?
— Няма сериозна причина — каза той бавно. — Но кралете и кралиците, принцовете и принцесите, не мислят като обикновените хора. Те не виждат по същия начин като тях кое е добро и кое лошо.
— Сънят ли, който имах, те разтревожи? Бомба̀та беше прав. Това беше само сън, Конан. Всеки би могъл да сънува кошмари в място като онзи кратер. Тарамис ме обича. Тя се грижи за мен от малка.
— Все пак Джина, ако някога имаш нужда от помощ, съобщи в кръчмата на Абулетис в Шадизар и аз ще дойда. Зная много места, на които ще бъдеш в безопасност.
— Ще съобщя — каза тя, но Конан знаеше — Джина не вярваше, не ще й се наложи. — Все още ми е студено — продължи Джина и като се усмихна, повдигна края на едно одеяло.
Един безкраен момент едрият кимериец се колебаеше. После като реши, че наистина става все по-студено и че ако споделят топлината на телата си, няма да се случи нищо лошо, той свали сабята от колана си и легна до нея. Джина придърпа върху раменете му не само одеялото от седлото, което миришеше силно на кон, но и част от наметалото си. Одеялата започнаха да се свличат от тях и когато тя се пресегна да ги вдигне, той разбра, че девойката се беше навела над него. Конан инстинктивно я обгърна с ръка. Ръката му полегна върху топлата извивка на бедрото, отскочи сякаш опарена, докосна леко меката закръгленост на гърдата, после се спря на трапчинката на кръста.
— По-топло е, отколкото си мислех — промърмори той. На челото му имаше капчици пот. — Може би трябва малко да се поразходя. — „Колко въздържание — чудеше се кимериецът, — могат да искат боговете от един мъж?“
Джина се сгуши по-плътно в него, докосвайки с пръст златния дракон на гърдите му.
— Разкажи ми за Валерия. — Той настръхна и тя го погледна. — Чух от теб и Малак. И от Акиро. Не съм глуха, Конан. Каква жена е била тя?
— Жена — отговори той и разбра, че грубият отговор нямаше да му позволи да се измъкне. — Тя беше жена, каквато се среща веднъж на милион жени, може би в света няма друга като нея. Тя беше воин, приятел, другар…
— … И любовница? — допълни тя, когато той замлъкна. Конан пое дълбоко дъх, но Джина продължи преди той да може да отговори. — Има ли място в сърцето ти за друга жена?
Как да обясни отношенията си с Валерия, мислеше си той. Валерия беше жена, която не желаеше да притежава, нито допускаше да бъде притежавана, жена, която лягаше в леглото му със страст на тигрица, а два часа по-късно го буташе с лакът, за да му привлече вниманието му към някоя особено привлекателна слугиня.
— Има някои неща в отношенията между мъжете и жените — каза й той, — които ти просто не можеш да разбереш, момиче.
— Така си мислиш — отвърна разгорещено тя. — Зула и аз разговаряхме надълго за правилните начини как… да се отнасям с мъжа.
Изведнъж тя сграбчи свободната му ръка и я пъхна под дрехите си. Неволно дланта му обхвана една топла могилка с твърдо връхче. Дошъл на себе си, Конан отдръпна ръката си.
— Ти не знаеш какво правиш — каза той с дрезгав глас.
Преди думите да бяха напуснали устата му, тя се хвърли върху него. Изненадата беше толкова голяма, че той се преметна назад така, че тя легна върху него.
— Тогава покажи ми — каза Джина и сладките й устни прогониха от главата му всички сковаващи порива му мисли.
Студеният нощен вятър се носеше от равнината срещу Шадизар, сякаш се мъчеше да очисти града от покварата.
„Този вятър е поличба — мислеше Тарамис. — Знак за гибелта на старото, за настъпващата нова ера“. Небесносините й дрехи, извезани със злато, бяха избрани като символ на този нов изгрев на слънцето, това неизбежно ново начало.
Тъмните й очи огледаха вътрешния двор, най-големия в нейния дворец. Покрит с огромни блокове от светъл полиран мрамор, той беше заобиколен от колонада, изградена от алабастър. Балконите над двора бяха празни и в никой от прозорците нямаше светлина. Охраната в двореца се беше погрижила ничие любопитно око на роб да не зърне онова, което става там тази нощ.
Пред нея почиваше голямата статуя на Дагот върху кушетката от ален мрамор. „По-съвършен от който и да било смъртен мъж, роден от жена“, помисли тя. В кръг около нея и масивното тяло на спящия бог стояха жреци от новата религия, възродила древните, забравени поверия. Блестящи златни наметала покриваха жреците до петите, на главата на всеки имаше златна корона с един рог над челото, с издълбано върху него отворено око, символизиращо всеотдайната им служба на спящия бог.