Короната с най-висок рог беше на главата на стоящия от дясно на Тарамис, бялата му брада се развяваше над гърдите му, лицето му, с пергаментова кожа, бе добило изражение на безгранична доброта. Високият му златен жезъл имаше на върха син брилянт, инкрустиран в око, два пъти по-голямо от човешко. Той беше Ксантерис, първожрецът. „Наистина първожрец“, помисли Тарамис.
— Това е третата нощ — каза тя неочаквано и от кръга жреци се чу въздишка на задоволство. — Третата вечер от Нощта на пробуждането.
— Да бъде благословена Нощта на пробуждането — запяха жреците.
— Спящият бог никога няма да умре — извика тя и те отговориха:
— Където има вяра, няма смърт!
Тарамис протегна ръце настрани.
— Нека миропомажем нашия бог с първото миро.
— Слава на онази, която миропомазва Спящия бог — изпяха те.
Флейти започнаха да свирят, отначало тихо и бавно, след това по-бързо и по-високо. Откъм колонадата се появиха още двама жреци с корони. Между тях имаше момиче; гарвановочерните й коси бяха пристегнати с фиби върху малката й главица, тялото й бе увито в снежнобяло наметало. В кръга двамата жреци свалиха дрехите й и тя остана гола, без да се срамува. Когато спря до главата на Дагот, очите й, приковани върху тялото на статуята, изразяваха истински екстаз. Тарамис и Ксантерис пристъпиха едновременно и застанаха от двете страни на момичето.
— Ания — каза Тарамис. Голото момиче неохотно откъсна поглед от Спящия бог. — Ти — каза й Тарамис, — си първата избрана, предпочетена пред твоите сестри заради чистотата ти.
— Моята бедна душа е удостоена с висока чест — прошепна момичето.
— Още при раждането си ти си запазена за Спящия бог. Готова ли си да отдадеш живота си за Него? — Тарамис знаеше отговора, преди очите на момичето да заблестят от обхваналата го самозабрава. Благородницата с жестоките очи беше я подготвила отдавна и добре.
— Моята бедна душа моли да получи възможност да му служи — отговори момичето още по-развълнувано.
Сега флейтите свиреха пронизително.
— О, велики Дагот — извика Тарамис, — приеми тази наша жертва и нашия обет към теб. Приеми твоето първо миропомазване навръх Нощта на твоето завръщане.
Ксантерис, чието лице все още изобразяваше доброта, сграбчи косата на Ания, наведе главата й над главата на алабастровата статуя така, че вратът й се изви в дъга. Той извади от дрехата си една кама с позлатено острие и позлатената стомана се заби в гладката дъга. Над лицето на бога плисна ален фонтан кръв.
— О, велики Дагот — извика Тарамис, — твоите слуги те миропомазват!
— О, велики Дагот — изпяха жреците като ехо, — твоите слуги те миропомазват!
Тарамис падна на колене и наведе глава към мрамора. Потънала в собствената си напрегнатост, тя не чу шума, когато жрецът също коленичи и се поклони.
„О, велики Дагот — молеше се тя, — слугите ти очакват Нощта на твоето завръщане! Аз очаквам Нощта на твоето завръщане“.
Дружните гласове на жреците усърдно следваха нейния.
„О, велики Дагот, слугите ти очакват Нощта на твоето завръщане“.
Тялото на Ания потръпна за последен път и застина неподвижно на мястото, където беше паднало, забравено от всички. Изцъклените й очи бяха насочени към локвата от собствената й кръв, отцедила се върху светлите плочи.
Глава шестнадесета
Конят на Конан се придвижваше напред по каменистата почва на клисурата. Лицето на ездача беше каменно. Той се бе съсредоточил върху пътя пред него и не си позволяваше да се разсейва.
— Трябва да продължим — каза Джина и лицето й придоби още по-твърд израз. — Зная пътя и трябва да продължим.
Той изчака, докато достигнаха до най-високата точка на клисурата, далечният край на която отвеждаше до друга клисура и тогава заговори.
— Мога да те заведа в Шадизар за два дни. Дори за един, ако пришпорваме конете безмилостно. — От тази височина се виждаха планините към изгряващото слънце и заморанската равнина. „Два дни — каза си той, — без да преуморяваме животните“. Никакви други мисли не го занимаваха, освен тази колко далече биха могли да спират конете и за колко време.