— Това е моето предопределен не! — възпротиви се тя.
— Твоето предопределение не е да умреш сред тези планини. Аз ще те върна в двореца на леля ти.
— Ти не можеш да се месиш в съдбата ми!
— Ерлик ще се възползува от твоето предопределение — озъби се той.
Тя се изравни с него.
— Ами Валерия? Зная каква отплата ти е обещала леля ми.
Беше положил титанично усилие, за да не изрази лицето му никакви чувства. Един дълг трябва да се изплати, независимо от цената. Този дълг беше негов, а не на Джина.
— Аз мога да те защитя, докато пътуваме, но не и ако сами предизвикваме опасността. Нима мислиш, че това съкровище просто лежи наблизо неохранявано?
— Валерия…
— Тя не би се съгласила да жертвам твоя живот заради нейния — отсече той. — Сега замълчи и ме следвай.
За известно време тя наистина мълчеше, макар и нацупена, гневно мърморейки под нос. Зает със собствените си неприятности, Конан не обърна внимание на нейния гняв.
Неочаквано тя каза:
— Там е. Зная, че е там, Конан. Ние трябва да отидем при него! Моля те.
Въпреки решението си да не се отклонява, той погледна нататък, където сочеше тя. Планината със сивите склонове не беше висока, но близко до подножието й нейните каменни склонове бяха неестествено нарязани на стотици гранитни клисури, над които се възвисяваха остри върхове. Той си спомни, че Джина беше нарекла това пътуване лабиринт. Това наистина беше лабиринт в пълния смисъл на думата. Тук някъде можеше да дебне в засада цяла армия, без да бъде открита, докато случайно не се натъкнат на нея. Не беше място, където трябваше да заведе едно младо момиче, не в Карпашките планини, дори заради съкровището, което Тарамис искаше. Той реши, че ще завият на юг, заобикаляйки отдалеч тази планина. Конан продължи да язди мълчаливо.
— Конан!
Младият мъж запуши ушите си, отказвайки да слуша.
— Конан!
Изведнъж кимериецът разбра, че това не беше гласът на Джина. Ръката му машинално стисна дръжката на широката сабя. Това, че викащият знаеше името му, можеше да означава много неща. Тогава откъм една гънка на местността се появи слаб, тъмноок ездач с военно коринтийско седло.
Широка усмивка озари лицето на Конан.
— Малак! — извика той. — Страхувах се, че всички сте мъртви.
— Не и аз! — отвърна дребния крадец. — Прекалено съм красив, за да умра.
По петите на Малак следваха и останалите — Бомба̀та, Зула и Акиро, разхлабил седлото си, отдал се на вайкане заради старите си кости. Чернокожата жена отиде при Джина, двете долепиха глави една до друга, за да не стигнат приказките им до ушите на мъжете.
— Какво стана с коринтийците? — попита Конан. — И как ни намерихте?
Акиро отвори уста, но Малак бе по-чевръст.
— Когато те видяха, че вие двамата стигнахте до върха на прохода, почти половината се спуснаха подир вас. Всички крещяха, че искат първи да обладаят момичето. Не ме гледайте така! На Митра казаха това, не на мен. Във всеки случай, когато понамаляха, Акиро се развихри. Кажи им какво направи, Акиро.
Акиро отново отвори уста.
— Той измъкна отнякъде един тигър — засмя се Малак. — Беше голям като слон! Фидеза ми е свидетел! Конете полудяха. — Малак усети, че старият магьосник го гледа и промълви тихо: — Разкажи останалото, Акиро.
— Това беше само една малка илюзия — каза Акиро. Докато говореше, той не сваляше очи от Малак, сякаш се страхуваше, че щом премести поглед от него, мършавият човек отново ще го прекъсне. — Въпреки че коринтийците бяха малко, нямах време да направя нещо наистина значително. Той само приличаше и миришеше като тигър, дори не можеше да се движи, но конете, за наш късмет, не разбраха измамата. Те наистина полудяха. Нашите също. Но това ни позволи да се измъкнем. Без товарните коне, както виждаш, но отървахме кожите.
В това пътуване имаше прекалено много магии, за да се хареса на Конан; той обаче не можеше да се оплаче от тях, щом те спасяваха живота на приятелите му. Конан каза:
— Истинско щастие е, че ни намерихте. Заедно влязохме в тези проклети планини и е добре, че заедно излизаме.
Малак започна да говори, после затвори уста и притихна под погледа на Акиро.
— Щастието няма нищо общо с това — каза жълтокожият магьосник. — Вижте това. — Той държеше кожена връв, в единия край на която висеше малък обработен камък. Със сръчно движение Акиро завъртя камъка в кръг, но почти веднага елипсата се удължи от една страна и се скъси в друга, докато камъкът започна да подскача напред и назад по права линия, насочена към Конан.