Кимериецът пое дълбоко дъх. Още магии!
— Не обичам такива неща да се свързват с мен — каза той, доволен, че се беше въздържал да не изкрещи.
— Това не е свързано с теб — успокои го Акиро, — а с амулета. Той не е така сложен като жив човек и поради това ми беше по-лесно да го открия. Ако имах косъм от косата ти или някаква дреха, която си носил, щях да те намеря много по-бързо.
— Всемогъщи Кром! — промълви Конан. Косъм от него. Той никога не би позволил на магьосник да притежава такова нещо, независимо от това колко дружелюбен изглежда в момента.
Акиро продължи, сякаш кимериецът не беше казал нищо.
— С неодушевен предмет в центъра, кръгът отначало почти не промени формата си. Беше много трудно да определя посоката. Също като да ходиш в тъмна стая — по интуиция.
— А Бомба̀та не искаше да тръгне след него — избухна Малак. — Той каза, че не вярва на Акиро. — Последните му думи преминаха в шепот и Малак хвърли неспокоен поглед към Акиро.
— Няма нищо — каза Акиро. — Аз свърших.
През цялото време, докато говореха Бомба̀та седеше на коня си и местеше поглед от Конан към Джина и обратно. Сега той изръмжа:
— Стори ли ти нещо този варварин, дете?
Джина вдигна глава стресната, откъсната от разговора със Зула.
— Какво? Защо? Какво искаш да кажеш. Бомба̀та? Конан ме защитава, както и ти.
Отговорът й изглежда не задоволи мъжа в черните доспехи. Той се намръщи и белезите на лицето му се изопнаха. Бомба̀та погледна към Акиро, видимо разколебан, после каза:
— Аз трябва да зная, магьоснико. Все още ли е непорочна?
— Бомба̀та — възмути се Джина. Обади се и Зула до нея.
— Такъв въпрос пито се поставя, пито получава отговор — озъби се чернокожата жена.
— Кажи ми истината, магьоснико — настоя Бомба̀та, — защото нашият живот е много, много повече от онова, което знаеш ти, зависи от Джина.
Акиро стисна устни и бавно кимна.
— Тя е непорочна. Чувствам го толкова силно, че се учудвам как другите не могат да го усетят. — От устата на Бомба̀та се чу въздишка на облекчение, закръгленият магьосник отиде с коня си по-близко до Конан и тихо му каза: — Това е нещо, което се отнася до духа, не до плътта, както бях споменал по-рано.
Конан се изчерви и когато разбра това, поаленя още повече.
— Ги, любопитни човече — промърмори той. — Не опитвай магиите си върху мен.
— Използувай мускалчето, което ти дадох — каза Акиро. — Използувай го и се махай оттук. Вземи момичето, ако искаш. Не се съмнявам, че можеш да я убедиш да тръгне с теб. След още една или две такива нощи. — На устните му се появи за миг лека подигравателна усмивка. — В цялата тази работа може да няма нищо за теб, кимериецо, освен още рани, които нито се виждат, нито могат да се излекуват.
Конан се намръщи, след като устоя на изкушението да бръкне в торбичката на пояса си, за да види дали малкото каменно мускалче е още там. Валерия, дългът към нея още не е изплатен. Той дочу гласът на Джина:
— Той казва, че няма да ме заведе, но аз знам, че то е там. Аз наистина знам.
Бомба̀та погледна намръщено кимериеца.
— Е, крадецо, отказваш ли се от твоята скъпа Валерия? Толкова ли те изплашиха тези конници, та изгуби мъжеството си? Изобщо имал ли си някога…
Очите на Конан бяха толкова студени, че воинът с белязаното лице не довърши думите си. Чувствата на Бомба̀та бяха изписани ясно на лицето му — ясно съзнание за това, което беше сторил Конан, гняв, че за момент се беше изплашил, ярост, че другите бяха видели всичко. Той стисна дръжката на извитата си индийска сабя толкова силно, че тя изскърца, но кимериецът не направи никакво движение към оръжието си.
„Търпение“, каза си Конан. Сред скалистите планини на Кимерия, човекът, комуто липсваше търпение, скоро срещаше смъртта си. По-късно щеше да има време да го убие. Когато заговори, гласът на младия мъж беше ледено спокоен.
— Няма да я заведа там, където иска да отиде, без да разполагам с повече очи, които следят, и още саби, способни да я защитят. Сега ги имаме. — Той подкара коня си до този на Бомба̀та. — Да не се бавим, заморанецо. Утре вечер трябва да сме в Шадизар и когато свършим това, ще си уредим сметките.