— Очаквам с нетърпение този момент — озъби се Бомба̀та.
— Аз също — каза Конан и тръгна напред.
Глава седемнадесета
Половин ден мина, преди да стигнат до онези назъбени каменни клисури, а когато спряха пред тях. Конан не ги намери за по-привлекателни, отколкото гледани отдалеч. Около тях се възправяха сиви стени, пътят се стесни дотолкова, че бяха принудени да яздят в колона по един. Стотини непроходими дерета се пресичаха отново и отново като миниатюрни каньони, отделени едно от друго с дебели каменни късове. Изведнъж се явяваха десетина възможни пътища да продължат напред, ала всеки следващ беше по-тесен, по-лъкатушен от предишния.
— Надясно — каза Джина, която яздеше непосредствено след Конан. — На дясно, казах. Не, не този. Онзи, ей там! Той е по-пряк. О, ако ме беше аз оставил да водя, можехме да се движим два пъти по-бързо.
— Не! — извика Бомба̀та.
Конан не каза нищо и препусна напред да проучи трите тесни прохода през скалите, които водеха в различни посоки. Бяха много тесни. Джина не за първи път искаше да води и той много пъти се бе мъчил да й обясни опасностите, на които можеше да се натъкне. Сега Бомба̀та отказваше да се отдели от нея, твърдейки, че няма доверие на кимериеца, който не й позволяваше тя да върви начело. Когато групата отново се събра и Бомба̀та даде ясно да се разбере какво има предвид, Конан беше сигурен, че заморанецът просто не желаеше да я остави насаме с него, но сега пред младия мъж стоеше друг проблем, които трябваше да обмисли сериозно.
— Защо спряхме? — попита Джина. — Това е пътят. Точно там. — Тя посочи към средния проход.
— Много е тясно за конете — каза Конан. — С известна трудност, защото сивите стени вече бяха съвсем близко една до друга, той слезе от седлото и тръгна пред коня си. — Ще трябва да оставим конете.
Това не му харесваше. Вярно, че спънати, конете не биха могли да отидат далеч, но дори и малкото разстояние, което можеха да изминат, щеше да им отнеме време за търсене. А без коне нямаше никаква надежда да пристигнат в Шадизар навреме. Другите също бяха слезли от седлата и връзваха на предните крака на животните букаи или се провираха край конете, за да отидат при него.
— Малак — каза Конан, — най-добре е ти да останеш с конете.
Нисичкият крадец трепна и заоглежда тъжно скалите около тях.
— Тук? Сиджин да ме порази, Конан, аз не мисля, че трябва да се разделяме. Да запазим силите си обединени, а? Тук човек не може дори да диша.
Конан се накани остро да възрази, но спря. Той самият намираше, че каменните стени бяха прекалено близко една до друга и пространството между тях като че бе лишено от въздух. Но Конан не беше човек, който може да бъде уплашен от тесни проходи и затворено пространство. Той огледа лицата на другите, опитвайки се да разбере дали някой от тях изпитва същото чувство като него. Джина изгаряше от нетърпение, докато лицето на Зула имаше такъв израз, сякаш тъмнокожата очакваше всеки момент някой да ги нападне. Бомба̀та, както винаги беше намръщен, а Акиро, както винаги — замислен. Вероятно той вече виждаше какво ги очаква. А може би не беше така.
— Да, ще останем заедно — каза Конан. Той стисна в една ръка сабята, а в другата камата. — Ето как ще маркираме пътя си — каза той и с камата начерта върху камъка стрела, която сочеше към жребците, — за да можем по-късно лесно да намерим конете. Дръжте се близко един до друг.
В отговор на настойчивото подканяне на Джина Конан тръгна през прохода с назъбените каменни стени, макар и не толкова бързо, колкото и се искаше; на всеки десет крачки той начертаваше върху скалата по една стрела. „Ако се случи най-лошото — мислеше кимериецът, — с тези знаци дори Джина ще може да намери конете. Така дори ако остане сама, тя ще има шанс да се спаси“.
На моменти те трябваше да се промъкват ребром, като ожулваха гърди и гърбове о скалите, защото някои участъци бяха толкова тесни, че нито Зула, пито Джина можеха да минат нормално. Конан обаче продължаваше напред. Той държеше в една ръка сабята, в другата камата, готова да промуши всекиго, който успееше да се промъкне край дългата му сабя, без да бъде съсечен. Докато навлизаше все по-навътре в лабиринта, чувството му, че нещо лошо предстои, се засилваше. Сега той почти можеше да назове онова, което сякаш проникваше през скалата, по която вървяха. Беше подобно на спомен за зловонието на смъртта — толкова слабо, че обонянието не можеше да го долови, така неуловимо, че умът не можеше да го усети и въпреки това предчувствието за зло можеше да се възприеме от живите примитивни инстинкти.