Конан погледна назад към другите и този път съзря безпокойството си, отразено в лицата на всички, с изключение на Джина.
— Защо вървим толкова бавно? — попита стройното момиче. Тя напразно се опита да се провре край едрия кимериец, но проходът беше така тесен, че той самият едва можеше да мине. — Вече почти стигнахме.
— Акиро? — каза Конан.
Лицето на сивокосия магьосник беше изкривено в такава гримаса, сякаш в устата му нагарчаше.
— Почувствах го още щом пристъпихме в тези проходи, но с навлизането ни става все по-силно. Това е… нечиста сила. — Той спря и плю. — Но тя е стара, древна и аз не мисля, че ни застрашава. Закъснели сме повече от няколко столетия.
Конан кимна и продължи напред, но не беше убеден във верността на тези думи. Неговите собствени сетива не бяха магически, но му бяха спасявали живота на много пъти, когато го грозеше смъртна опасност и сега те отново го предупреждаваха, че смъртта дебне наблизо. Той продължи да стиска оръжията си.
Неочаквано проходът завърши и пред очите им се открои обширна равна местност. Тук скалата беше изсечена, а получената каменна основа бе покрита със сложни фигури, издялани върху нея, които образуваха голям вътрешен двор. В единия край на този двор, опрял гръб в планината, се издигаше храм. Пред храма се извисяваха масивни колони с канелюри, а между тях някога бе имало двайсет статуи от обсидиан, високи четири човешки боя. Сега беше останала само една — абаносовочерен воин, със заличени от вятъра и дъжда черти на лицето и дълго копие в ръка. От другите статуи бяха останали само отломки от черен камък и късове от краката.
Конан пъхна камата в ножницата и сграбчи ръката на Джина, която се канеше да хукне към храма.
— Внимавай, момиче — каза той и я задържа. — Тук лично аз бих рискувал много, но не искам да рискувам твоя живот.
Бомба̀та сграбчи другата й ръка. Двамата мъже се гледаха студено над главата на момичето. Погледите им вещаеха скорошна смърт. „Това е друга причина, поради която желая пътуването да свърши — мислеше Конан. — Двубой като този не може да бъде отлаган вечно.“
— Пуснете ме да отида — каза Джина, като се дърпаше. — Аз трябва да намеря Рога. Той е тук вътре. Пуснете ме да отида.
Зула, присмивайки се на двамата мъже, постави ръце върху раменете на Джина.
— Да я разкъсате ли искате? Или да я смачкате помежду си?
Конан пусна ръката на девойката и в следващия миг Бомба̀та направи същото. Зула я отведе настрана и тихо й заговори. Конан посрещна погледа на Бомба̀та без да мигне.
— Това ще бъде уредено, крадецо — каза човекът с белязаното лице.
— В Шадизар — каза Конан и другият кимна с глава в знак на съгласие.
Докато Конан вървеше към храма, Акиро се опитваше да проследи с пръст заличените от времето надписи върху пиедестала, на който стоеше обсидиановата статуя. Малко от тях бе запазено.
— Какво се опитваш да правиш? — присмя се Малак на стария магьосник. — Да разчетеш декоративния орнамент? И после да разказваш за него? Аз съм виждал по-добър от този, и то направен от едноок пияница.
Акиро се изправи, въздъхна и изтърси прахта от ръцете си.
— Бих могъл да го прочета, или поне част от него, ако не беше толкова силно изтрит. Това е скрижал, а не орнамент. Мястото е много по-древно, отколкото смятах. Последните записи, направени на този език, са от преди повече от хиляда години и дори тогава той е бил мъртъв. Днес на този език се намират само разпръснати фрагменти. Може би вътре в храма ще намеря повече.
— Не сме тук, за да разчитаме надписи на древни езици — изръмжа Бомба̀та.
Тайно в себе си Конан се съгласи, но само каза:
— Тогава нека се заемем със задачата си.
Конан закрачи към високите позеленели от времето бронзовите врати. Скални гълъби излетяха от гнездата си високо над масивните колони. Плясъкът на крилете им изтрещя като гръм в тишината. През напластена от времето прах се виждаше едно голямо отворено око, изсечено дълбоко в метала на всяка врата. Под всяко от тях висеше огромна бронзова халка.
— Никога няма да можем да ги отворим — каза Малак, като гледаше следите на изтеклите векове върху разпадналите се скали наоколо.
Конан хвана една дебела халка, за да провери дали може да я помръдне. За негова изненада вратата се открехна, без дори да проскърцат отдавна несмазваните й панти. „Чиста случайност, че се отвори така леко — каза си той. — Ако тези врати се използуват, пантите им щяха да са смазани“. Не му хареса успокоението, което почувства при тази мисъл. Все пак той си напомни, че беше тук, за да се грижи за безопасността на Джина, а не да се перчи със смелостта си.