Жената на коня свъси изящните си вежди, недоволна от неговото мълчание.
— Ти знаеш коя съм аз, нали?
— Вие сте Тарамис — отговори просто Конан и лицето й се намръщи още повече.
— Принцеса Тарамис. — Жената наблегна на първата дума. Неговото лице запази суровото си изражение, а сабята бе все така готова за бой. Макар че беше висока жена, тя изопна рамене, за да изрази цялата внушителност на своя ръст. — Аз съм принцеса на Замора. Тиридейтис, твоят крал, е мой брат.
— Тиридейтис не е мой крал — каза Конан.
Тарамис се усмихна, почувствала отново сигурна почва под краката си.
— Да — въздъхна тя. — Ти си чужденец, варварин си, нали! И крадец?
Конан настръхна. Не беше необходимо да погледне дали заобикалящите го конници не придръпват мрежата около него, защото разбра, че истинската опасност се криеше не в мрежата, а в жената пред него.
— Какво искате от мен? — попита той.
— Да ми служиш, крадецо Конан.
Той беше служил и по-рано на разни хора, които му бяха плащали със злато за различни кражби, но в момента нейното предложение изглеждаше единствения изход от заплахата на облечените в черни доспехи воини. Опърничавостта му обаче надделя.
— Не.
— Отказваш ли? — попита Тарамис недоумяващо.
— Не желая да бъда преследван като животно. Аз не съм глиган, за да бъда ловен с мрежа.
— Мога да те обсипя с такива богатства, каквито не си виждал и насън, да ти дам титли и власт. Ти би могъл да бъдеш лорд и ще живееш в мраморен палат, вместо крадец, които се вре в бедняшките бордеи.
Конан поклати глава.
— Сред твоите подаръци има само едно нещо, което желая, но аз няма да го поискам от теб.
— Само едно? Какво е то, варварино?
— Свободата си — отговори кимериецът и се усмихна. Беше като гримаса на вълк, затворен в клетка. — И аз сам ще извоювам своята свобода.
Тъмнооката принцеса на Замора го погледна учудено.
— Наистина ли вярваш, че можеш да победиш всичките ми воини?
— Може би те ще могат да ме убият, но това също е вид свобода — да умреш, вместо да се предадеш.
Все още вгледана в лицето му, тя говореше, сякаш не си даваше сметка за думите, които изрича:
— Скрижалите1 разкриват истината. — Принцесата разтърси глава. — Аз ще те наема да ми служиш, Конан. И ти сам ще ме молиш за това.
Високият воин със златната гравюра върху нагръдника се обърна към принцесата:
— Не е прилично да разговаряте с такъв човек, принцесо. Оставете го на мен и аз ще наредя да го закарат в Шадизар, омотан в мрежа като неговия другар.
Без да изпуска от очи Конан, Тарамис махна с ръка, сякаш искаше да прогони комар.
— Млъкни, Бомба̀та.
Тя протегна ръка към кимериеца с обърната нагоре длан, а пръстите й се движеха, сякаш докосваха нещо. Въздухът се раздвижи около широките гърди на Конан и той почувства как космите на ръката му се изправят. Младежът осъзна, че беше направил крачка назад. Заемайки устойчива поза, той стисна още по-здраво дръжката на сабята си.
Тарамис отпусна ръка и очите й се отправиха към грубата постройка от камъни, която беше направил.
— Всички мъже имат някакво съкровено желание, нещо, за което са готови да убият или да умрат. — От деколтето на туниката си тя измъкна фина златна верижка, на която беше закачен прозрачен кристал с формата на сълза. Тарамис стисна здраво кристала в лявата си ръка, а с дясната посочи към грубия олтар. — Погледни сега и виж какво търсиш. Конан.
Между пръстите на ръката й, която държеше кристала, проблесна червена светлина. Конете на войниците окото тях нервно изпръхтяха. Само жребецът на Тарамис остана спокоен, макар че въртеше очи и хълбоците му потръпваха. Светлината засия отново и отново, докато от юмрука й започна да струи непрекъснат яркочервен сноп лъчи.
Изведнъж върху голите камъни на олтара се появиха пламъци и конете на войниците започнаха уплашено да се отдръпват назад. Ако тогава Конан бе пожелал да избяга, нямаше кой да му попречи, защото всички конници бяха изцяло погълнати да обуздаят обхванатите от ужас животни, но едрият кимериец не бе забелязал това. Сред пламъците лежеше тяло на жена, дългата й руса коса беше спусната върху раменете, стегнатият й, бляскав силует изглеждаше приятно заоблен и примамлив.
1
Реално или въображаемо място, хранилище, където се пазят записани паметни събития, свети завети и висши човешки ценности — Б.пр.