— Свърши се — каза тихо Бомба̀та. — Рогът е в ръцете на Единствената.
— Конан — каза Акиро разтреперено, — има нещо, което трябва да знаеш.
Изведнъж в стаята задуха силен вятър, извиха се ледени вихри със зловещ вой, които ги пронизваха до кости, но не изгасиха факлите. После воят престана също така внезапно, както се бе появил, пламъците в огромната уста изчезнаха, но студът на ледения вятър остана.
— Конан — каза отново Акиро.
— По-късно — отговори грубо Конан. За един ден беше видял прекалено много магии, а последната не беше предизвикана от тях, кимериецът бе сигурен в това. — Сега тръгваме! — Конан едва изчака Джина да прибере сърцето на Ариман и ги поведе навън.
Глава деветнадесета
Конан водеше колоната по обратния път в тесния проход като някакво шествие, без да се интересува за настроенията на хората зад гърба си. Джина носеше златния рог, притиснала го до гърдите си. От двете й страни я пазеха Бомба̀та и Зула, като редуваха загрижените погледи към стройното момиче със студени погледи един към друг. Макар и безкрайно радостен, че Джина беше останала незасегната, кимериецът беше разтревожен от онова, което тя изживя, а също и от магическия предмет, които тя носеше така грижливо.
Акиро дръпна Конан за лакътя.
— Трябва да говоря с теб — каза той тихо и погледна назад към Бомба̀та. — Насаме. Наложително е.
— Добре — съгласи се разсеяно Конан. През младежките си години той беше имал контакт с много магии — много повече, отколкото би желал да си спомня. Той доста рано откри, че може да ги усеща, а онова, което долавяше от златния предмет, който Джина притискаше до гърдите си, имаше привкус на зла сила. Конан искаше да се махнат от това място, да се върнат в Шадизар и всичко да свърши. — Насаме, Акиро — промърмори той. — По-късно.
Малак тичаше пред тях, изгарян от нетърпение да изчезнат по-скоро оттук.
— Побързайте! — извика той през рамо. — Това място е лошо! Заклевам ви в мощите на Митра! Побързайте! — Той хукна напред и се изгуби от очите им, а думите му заглъхнаха зад него.
— Глупак — промърмори Конан. — Сега не е време да се разделяме. — После той влезе в залата с позлатените колони и замълча.
Малак вече беше там и нервно се оглеждаше. И тази зала, подпрени на дълги копия, стояха повече от двадесет воини в черни кожени доспехи със старинна направа. Най-ниският от мъжете беше с една глава по-висок от Конан и Бомба̀та. Бяха черни като обсидиановите статуи пред храма. Конан се поуспокои, когато видя, че воините дишат. „Хора са, а не оживели статуи“, беше първата му мисъл.
Двама от воините излязоха напред. Единият имаше гребен от дълги бели косми, която се спускаха зад бронзовия му шлем; другият беше без шлем, с черна кожена шапка, плътно прилепнала към черепа, изпод която висяха дълги кичури червена коса. Онзи, с белия гребен, заговори на Джина.
— Много отдавна те чакаме, Единствена. Ние спяхме, както спи нашият бог и очаквахме деня на твоето пристигане. Нощта на пробуждането наближава.
Бомба̀та неспокойно се размърда, а дъхът на Акиро изсвистя през стиснатите му зъби.
— Това момиче няма нищо общо с вашите обичаи — каза Конан. — Ние молим за извинение, ако сме нарушили покоя на вашия храм, но ни чака път.
Докато говореше, той проучи разположението на черните воини. Кимериецът нямаше никакво желание да се бие, ако схватката можеше да бъде избегната, но тези мъже изглежда претендираха, че това е техен храм, макар по всичко да личеше, че в него не е стъпвал човешки крак от столетия. А хората често стават агресивни, когато мислят, че чужденци оскверняват тяхната религия.
— Вие може да си вървите — отговори грамадният черен воин. — За това, че ние докарахте момичето, Единствената, ние ви подаряваме живота. Но тя ще остане с нас.
Полагайки усилия да изглежда спокоен, Конан застана между високия воин и Джина.
— Тя не е Единствената, която търсите — каза той, но черният човек не обърна никакво внимание на думите му и отново заговори на Джина:
— Всичките години, през които спахме, пазейки Рога на Дагот, чакахме теб, Единствената, която може да се докосне до Рога. Сега Спящият бог ще се събуди и неговото отмъщение ще се излее над онези, които предадоха…
Конан зърна с крайчеца на окото си как ръката на Бомба̀та се изви напред и в гърлото на грамадния човек се заби една кама. От устата на черния великан бликна кръв, той падна и в залата настъпи хаос.