Тогава Конан видя Бомба̀та да стои близо до далечния край на коридора, стиснал дебел прът от ръждиво желязо дълъг три стъпки. Заморанецът се движеше бързо за човек с тежко тяло като неговото. Той пъхна пръта напреки между две напукани колони като лост и го натисна.
Когато колоните се наклониха и започнаха да се рушат, за Конан времето сякаш спря. Таванът над главата му простена; около него се посипаха парчета от камък и пръст.
С едно движение кимериецът се обърна и се хвърли в обратна посока, далеч от събарящите се камъни. Ревът на рушащата се скала продължи да звучи в стаята. Нещо удари Конан по главата и непрогледна тъмнина погълна съзнанието му.
Джина се наведе на мястото, където я беше оставил Бомба̀та и се взря в коридора, по който бяха избягали. „Той избяга — мислеше тя гневно, — а мен влачеше след себе си като вързоп“. Докато тичаха към това място. Бомба̀та отказва да слуша молбите й да помогне на другите, после й каза да го чака и хукна назад. Беше много добре, че най-напред осигури нейната безопасност, но трябваше по-рано да я послуша и да помогне на останалите. Златно-червеникава слънчева светлина проникваше през една пукнатина на върха на огромната каменна плоча до нея, но тя не гледаше към плочата. От другата страна на тази дебел къс скала лежаха дневната светлина и пътят към Шадизар, но Конан все още беше там долу, в недрата на планината. Какво ще стане, ако той я потърси, ако има нужда от нея? Какво ще…
Шумът от стъпките на тичащ човек й извести, че Бомба̀та се връща. Той крачеше припряно по стръмния коридор.
— Нали не е ранен? — попита тя.
Прах и кал покриваха белязаното лице на мъжа, а от една драскотина на бузата му капеше кръв. Той мина край нея, после изведнъж спря с пребледняло лице.
— Къде е рогът, дете? — попита телохранителят. — Зандру да ти е на помощ, ако си го изгубила…
— Тук е. — Тя му показа вързопа, който беше направила от ленти, откъснати от наметалото й. Това беше нейното предопределение, тя знаеше — да издири Рога на Дагот, но в златния предмет имаше нещо, което я отблъскваше и тя не желаеше да го докосва. Сърцето на Ариман и Рогът на Дагот бяха заедно, увити в парчета бял вълнен плат и тя искаше от цялото си сърце парчетата, които ги отделяха от пръстите й, да бяха повече. Много повече. — Къде е… къде са другите?
— Мъртви — отговори грубо Бомба̀та. Напрягайки огромните си мускули, той натисна с всички сили масивната каменна плоча.
Джина седеше неподвижна, сякаш беше посечена с брадва. Мъртви? Конан не можеше да бъде мъртъв. Тя не бе в състояние да си го представи мъртъв. Нито пък другите. Зула, Акиро, дори Малак, за нея бяха придобили особено значение. Тя не искаше да мисли, че някой от тях може да е наранен. Но високият младеж със странните сапфирени очи и ръце, които бяха толкова нежни, когато не държаха сабя, за нея беше нещо много повече.
— Не мога да повярвам — промълви тя. Голямата плоча се свлече навън, вдигайки облак прах и при тях нахлу поток от отслабваща слънчева светлина. — Чух го да вика името ми. Сигурна съм, че го чух да ме вика.
— Хайде, Джина. Имаме съвсем малко време, дете.
Бомба̀та я хвана за китката с грамадната си лапа и я задърпа след себе си през отвора. Бяха на самия край на големия вътрешен двор пред храма. Слънцето аленееше над планинските върхове на запад. След като огледа предпазливо огромните бронзови врати на храма и изруга тихо, Бомба̀та я поведе бързо към лабиринта от дълбоки каменни клисури и остри върхове.
— Не мога да повярвам, че Конан е мъртъв — каза му тя.
— Ето един от знаците — каза мъжът в черни доспехи като посочи стрелата, надраскана на скалата. — Сега да намерим конете. Ще успеем да изминем няколко левги преди съвсем да мръкне.
— Бомба̀та, не мога да повярвам. Ти видя ли го да издъхва?
— Видях го — отговори грубо Бомба̀та. Той продължи да върви, без да намалява скоростта си, а желязната му хватка върху китката на девойката беше гаранция, че и тя върви след него. — Конан тичаше като крадец, като куче, каквото в същност винаги е бил, и черните воини го съсякоха. Него, а също и другите. Трябваше да срутя тавана, за да ги спра. Ах, ето ги и конете.
Спънатите животни все още бяха скупчени заедно. Джина не можеше да каже дали се бяха отдалечили от мястото, където ги бяха оставили, дори и да й беше минала такава мисъл през ума, тъй като съзнанието й беше заето с друго.
— Може да е бил само ранен — започна тя после млъкна след странния поглед на Бомба̀та. Очите му напрегнато блестяха.