Конан работеше усилено като механизъм от стомана, без да позволява огромните мащаби на задачата да го обезсърчат. Срещу всеки камък, разчистен от Зула и Малак, той разчистваше два. Тялото му лъщеше от пот на светлината от факлите, потта беше толкова обилна, че отмиваше прахта. А когато със страшен тътен отгоре се посипа поток от камъни, които се струпаха на разчистеното място. Конан подкани другите да подновят работа без сам да спира нито за миг работата си. Той трябваше да настигне Джина. Трябваше да изплати дълга си към Валерия. Джина. Валерия. И двете се въртяха в ума му, докато накрая не можеше да каже, коя от двете го подтикваше повече да се бори със скалите.
Когато следващата защита падна и Акиро произнесе заклинания, за да я замести с друга, Малак спря да гледа, хвърляйки малки камъчета зад гърба си.
— Ти наистина ли прочете онези скрижали, Акиро? — попита той.
— Работѝ! — сряза го Конан. Малак погледна мрачното лице на кимериеца и отново се залови да хвърля камъни.
Акиро обаче изглежда искаше да говори. Той се подпря на колоната и започна.
— Да, прочетох ги. Във всеки случай прочетох достатъчно от написаното в тях. Златният рог, който… — Той се намръщи към Конан, после продължи. — Това е Рогът на Дагот.
— И черният воин така го нарече — потвърди задъхан Малак.
— Не ме прекъсвай — направи му забележка магьосникът кисело. — Преди едно хилядолетие е имало война между боговете, което по онова време не е било необичайно. В голямата битка Дагот бил победен. Тогава откъртили Рога от главата му и го отнесли. Рогът носел, така да се каже, неговата жизнена сила и без него богът бавно се превърнал в камък. Според скрижалите той спи и когато Рогът отново се постави на главата му, Дагот ще се събуди.
— Значи затова Тарамис го иска — каза Конан, като продължаваше да разчиства. — За да събуди един бог. Сигурно този бог може да върне живота на Валерия.
— Да — каза Акиро, като въздъхна, — предполагам, че Дагот може да й върне живота.
— Значи Тарамис не ме е излъгала — отбеляза със задоволство Конан.
Кимериецът удвои усилията си, сякаш беше почивал и се беше напил със студена вода. Когато другите намалиха темпото, той започна да пренася камъни още по-бързо. Зула се опита да работи в неговия ритъм, но не можа да издържи. Конан спря, за да я отпрати при Акиро, след това се нахвърли отново на работата. По-късно, когато Малак падна от умора, кимериецът просто го издърпа настрани, за да освободи пътя, по който трябваше да мине, за да изнесе камъните от купа до мястото, където ги хвърляше.
Конан смътно долавяше, че бяха разчистили залата до края, бяха навлезли в коридора, а пред него имаше още скални отломъци. Младежът съзнаваше това с всичката проницателност на ума си, но ако го признаеше открито, това щеше да бъде началото на поражението и той безмилостно потисна тази мисъл, без дори да си дава ясна сметка, че го е сторил. Времето загуби всякакъв смисъл за него. Усилието изгуби всякакво значение. Сякаш самият той беше направен от камък, неподвластен на умора; атакуваше с неизчерпаема сила каменната преграда. И през цялото време два образа му проблясваха в съзнанието му: на Валерия и на Джина. Той нямаше да спре да разчиства до последния си дъх.
Конан дръпна един голям камък, долният край на който беше затрупан, напъна с всички сили. Камъкът се измъкна и към него се свлече лавина от камъни. Младият мъж се отдръпна бързо назад, като ругаеше; за малко щеше бъде затрупан до кръста. Конан опита да се обърне, хванал един голям камък и изведнъж спря, когато разбра, че над купа камъни в далечината беше съгледал светлина. Погледна отново, за да е сигурен, че не си въобразява. Светлината беше все още там. Той хвърли камъка и се върна в залата с колоните.
Акиро седеше, кръстосал крака, загледан тъжно към лазурната светлина от коридора. Зула едва-едва повдигна глава, а Малак промълви уморено от мястото, където лежеше.
— Значи и ти се отказа, а, кимериецо? Е, направихме, каквото можахме. Ерлик, погрижи се за нас, щом като ние самите не можем.
— Успях — каза Конан. — Вижда се светлина. Може би слънчева. — Малак издаде странен звук и потрепери. Миг по-късно Конан разбра, че дребничкият крадец се смее.
— Успяхме — изхъхри Малак. — Кълна се в най-мрачния ад на Зандру и мощите на Митра, че не могат да ни спрат, кимериецо.
— Сигурен ли си, че си видял дневна светлина, Конан? — попита Акиро смутено.
— Може да е светлина от факли в друга зала — отговори Конан, — но те трябва да са стотици. Коридорът е с наклон нагоре. Сигурно излиза на повърхността. — „Или се издига навътре в планината — помисли той, но не го каза. — Светлината може да е магическа или от седмия ад на Зандру, но аз трябва да достигна повърхността и няма да допусна това да ми убегне.“