— Да се надяваме, че е слънчева светлина — каза накрая Акиро. — Седмата защита все още издържа, макар че няма да е задълго и имаме само още две. Ти трябва да изведеш Зула и Малак оттук колкото се може по-бързо. Аз ще ви последвам веднага, щом това стане възможно. — Той затича обратно към поста си в началото на коридора. — Върви, човече, иначе ще убиеш всички ни.
Конан помогна на Зула да се изправи и се обърна Към Малак, който вече беше станал и вървеше със залитане. Чернокожата жена също се опита да ходи сама, но едрият кимериец помогна и на двамата да се изкатерят върху последната купчинка камъни и с клатушкане да тръгнат нагоре към светлия процеп. Светлината изглежда имаше живителна сила, защото когато Акиро дойде при тях и Зула, и Малак се катереха твърде чевръсто без ничия помощ.
Въпреки това старият магьосник извика:
— Побързайте! Побързайте! — В гласа му имаше нещо, което ги накара да напрегнат всички сили.
Коридорът завърши с правоъгълен отвор и четиримата изскочиха в двора на храма. Слънцето на изток още не беше показало изцяло. Малак и Зула го гледаха, сякаш бяха изгубили надежда, че някога отново ще видят изгрева.
Конан наблюдаваше само храма с неговите огромни колони и съборени статуи. „Ако високите воини не са глупци — мислеше той, — сигурно има часови“. Все пак, докато той преведе всичките си другари през двора, нищо не помръдна от храма, освен скални гълъби, които изхвърчаха от гнездата си зад колоните. После той разбра, че нямаше нужда да се поставят часови отгоре, когато всичките врагове на високите воини бяха хванати като мишки под скалната маса на планината.
Цвиленето на жадните коне в лабиринта им помогна бързо да ги намерят. Конан веднага забеляза, че букаите ги няма върху краката на жребците, а юздите им са завързани една за друга. После четиримата бързо посегнаха към меховете. Въпреки че гърлото му беше изсъхнало като прахан, Конан сипа вода най-напред в устата на коня си. Когато дойде неговият ред, той наведе назад глава и пи, докато не му остана дъх, после, дишайки тежко, остави водата да облее лицето му, а след това отново пи. Накрая даде на коня си още вода. Животното имаше по-голяма нужда да се освежи, защото той имаше намерение да го язди без почивка.
Изведнъж земята под краката им потрепери. Конан сграбчи юздата, но преди да успее да успокои животното, друг трус разтърси земята, следван от тътен по посока на храма.
Малак, вкопчил се в треперещия кон промълви:
— Какво, в името на деветократните имена на Кхерпа, беше това?
Акиро са изкашля самодоволно.
— Малко промених заклинанието. Когато те преминаха през последната защита, останалите две се задействаха едновременно. Онзи копиеносец сега няма да се събуди от съня си, нито да възкръсне от гроба си, за да принася девици в жертва на спящия Дагот. — Той се усмихна на Малак. — Сега разбра ли защо не задействам всички защити наведнъж?
— Това е добре, защото те повече няма да ни безпокоят — каза Конан, като се качваше на коня си, — но трябва да тръгваме, ако искаме да сме в Шадизар за церемонията довечера. Няма да допусна Бомба̀та да ме измами. Обещано ми е да върнат живота на Валерия.
Усмивката изчезна от лицето на Акиро.
— Аз не ти казах, Конан, понеже мислех, че ще умрем. Човек не бива да бъде обременяван преди смъртта си с неща, които не може да промени. Всъщност дори се страхувам, че сега е твърде късно. Опитах се да спра всичко, когато това можеше да стане, преди тя да влезе в пещта, но бях много бавен.
— Защо мънкаш под носа си, Акиро? — сряза го Конан. — Кажи каквото имаш да казваш и ме остави да потегля за Шадизар.
— Всичко беше написано в скрижалите — каза Акиро. — Обредът по Пробуждането продължава три нощи и през всяка нощ се принася в жертва едно момиче. На третата нощ жертвата е Единствената, която носи Рога, непорочната. Тази жертва ще бъде Джина.
— Може би няма да е тя — каза Зула умоляващо. — Дори Бомба̀та няма да допусне това.
— Бомба̀та я нарича Единствената — въздъхна стария магьосник. — Той знае, че тя трябва да умре.
Конан докосна драконовия амулет на гърдите си. Обзе го мъка, той искаше да вие високо, така, както никога по-рано не бе изплаквал мъката си. Валерия!