— Вие сте глупци — каза отчаяно Акиро. — Да не искате да кажете, че ще нападнете двореца така, сякаш сте цяла армия?
Продавачът на плодове зяпна.
— Ами ти, магьоснико? — каза Малак с уста, пълна с портокал. — Не можеш ли да помогнеш с някое заклинание или магия?
— Несъмнено — отговори сухо Акиро, — аз мога да запратя огнено кълбо, което ще разруши тези порти, сякаш са от пергамент. Но за да сторя това, трябва да застана на открито, в резултат на което някой вероятно ще забие копието си в мен и тогава вие тримата ще трябва да се биете с двеста души стража, ако не и два пъти повече.
Опулен от изненада, продавачът на плодове застана зад количката и я изтика оттам по най-бързия възможен начин.
— Тази идея не ми звучи особено привлекателно — засмя се нерешително Малак. — О, Митра, кой би повярвал, че някой доброволно ще си създаде цялото това главоболие, за да проникне в онзи дворец! Имам предвид през какво трябваше да премине моят братовчед, за да излезе от него!
— Аз мислех, че твоят братовчед е умрял в тъмниците на Тарамис — каза разсеяно Конан. Очите и умът му все още бяха заети с двореца и бързо приближаващата нощ.
Малак поклати глава, като се опитваше да избегне свирепия поглед на Зула.
— Двама от тях умряха. Един се измъкна… — Той млъкна, когато Конан се обърна към него. Акиро вдигна вежди въпросително. — Тоест, и той всъщност умря. Тримата умряха. Не зная нищо за тунели или нещо такова. Не си спомням. Кълна се!
— Бих му счупила главата — каза Зула замислено.
— Тогава няма да може нищо да ни каже — отбеляза Акиро. — Но дори да загуби мъжките си атрибути, пак ще може да говори. Бих могъл да ги накарам да изсъхнат.
Конан сложи ръка на камата си.
Дребничкият крадец погледна единия, после другия и въздъхна.
— Добре, много добре. Ще ви покажа каквото зная.
Конан му даде знак да води и тръгна подир него надолу по уличката.
Дребният човек пое по една криволичеща пътека, после по уличка, потънала в смет, воняща на урина и изпражнения, която водеше далеч от двореца. Най-после, зад една каменна сграда, той се шмугна в тъмен сенчест вход. Кимериецът го следваше по петите, докато се спуснаха по неравни сгънала сред непрогледен мрак и застоял въздух.
— Нужна ни е светлина, Акиро — каза с въздишка Конан.
Моментално се появи блясък — едно светещо кълбо, закачено върху пръстите на магьосника. Бяха в изба, пълна с разкривени кошове и разсъхнати бъчви. Всичко беше покрито с дебел слой прах и паяжини. Акиро намери сред боклуците една факла и прехвърли огъня от края на пръстите си върху нея.
— Има ли път от това място до двореца? — попита Зула недоверчиво.
Застанал на четири крака, Малак броеше големите каменни плочи на пода край една от стените.
— Тук — каза той, сочейки плоча, която по нищо не се различаваше от останалите. — Тази е. Ако добре съм запомнил.
— Би следвало да си го запомнил — каза мрачно Зула.
Конан коленичи до плочата. От едната страна имаше фуга — достатъчно широка, за да пъхне върховете на пръстите си. Той разклати плочата, хвана я и я повдигна. Под плочата имаше тъмна дупка, малко по-малка от самата плоча. Конан взе факлата от Акиро и я мушна в отвора. Беше шахта, иззидана с камък. От едната й страна имаше дупки, където можеха да се поставят ръцете и краката.
— Ах! — възкликна Акиро. — Който е построил този дворец, е бил умен човек. Колкото и силна да е една крепост, винаги е полезно да има няколко тайни изхода за бягство. Не се съмнявам, че има и други, освен този.
Конан пъхна краката си в дупката.
— Значи това ще ни отведе зад стените на двореца.
— Забрави ли за двестате стражи? — попита Малак. — По дяволите, кимериецо, те няма да намалеят дори с един, само защото ти си вътре.
— Прав си — каза Конан. — Тази шахта малко повишава шансовете ни за успех. Ти свърши своята част, приятелю. Няма нужда да идваш вътре.
Зула плю шумно, а Малак изкриви устни.
— Скъпоценните камъни на Амфратис — каза той задъхано — сигурно струват много повече злато, отколкото аз самият мога да си представя.
Конан се усмихна и започна да се спуска надолу.
Глава двадесет и втора
Над Шадизар се спускаше мрак, когато Тарамис погледна още веднъж във вътрешния двор, където лежеше Спящия бог. Сега балдахинът беше махнат и около бога имаше друг кръг от жреци в златни наметала, които се молеха. Нейните четирима телохранители и шестима облечени в черни доспехи воини, избрани лично от Бомба̀та, стояха на пост в двора. Това не й хареса. Те знаеха на кого служат, но никога не бяха виждали церемониите. Никакъв външен човек не трябваше да бъде свидетел на онова, което щеше да се случи през тази нощ. Подсилената охрана беше необходима заради глупавата постъпка на Бомба̀та.