— Трябваше да почакаш — каза задъхано Акиро, като се подаде от шахтата. — Нямаше начин да разбереш какво има от другата страна на тази плоча.
— Трябваше да е тъмница — каза Конан. — Братовчедът на Малак едва ли е можел да избяга от голямата зала за гости или от спалнята на Тарамис.
Старият магьосник го гледаше изумен.
— Логично. Не съм очаквал такова нещо от теб. Струваше ми се, че ти винаги се втурваш към трудностите със сабя, вместо с логическа мисъл.
Малак, който тъкмо излизаше от шахтата с помощта на Зула, промърмори обидено:
— Откъде знаеш, че братовчед ми не е избягал от спалнята на Тарамис? Всички мъже от моя род са страшно привлекателни за жените.
Зула изсумтя и Малак отново отвори уста, но Конан пресече всякакви спорове с рязък жест.
— Остави това за по-късно, Малак — каза той и влезе в коридора.
Изборът на посока беше лесен. Единият проход беше тъмен, в другия се провиждаше светлина. Конан остави факлата на голия каменен под на коридора, измъкна сабята си и тръгна към светлината. Малко преди източника на слабата светлина, която влизаше в коридора, той спря слисан.
Това беше стаята на тъмничаря — голяма, подобна на куб стая, добре осветена от факли, поставени в стенни железни свещници. В далечния край имаше стълби, които водеха нагоре и до тях, пред маса от грубо рендосани дъски, седеше тъмничарят — едър плешив мъж с много повече коса по ръцете и краката, отколкото някога бе имал на главата. Той дъвчеше голямо парче телешко, стиснал месото в дебелите си пръсти, докато с другата си лапа се чешеше лениво под кожената жилетка. Тъмничарят беше обърнат с лице към коридора, където стоеше Конан, скрит в тъмнината. От мястото, където се намираше, плешивият можеше да изкачи половината от стълбите и да извика за помощ, преди Конан да успее да достигне до масата.
Конан вече се готвеше да предприеме този рискован ход, когато Зула го докосна по ръката и поклати глава. После тя бързо свали тясното парче плат, което покриваше малките й гърди. Малак демонстративно облиза устни, но тя не му обърна внимание, а натъпка парчето плат в другото, което носеше около бедрата си. После с подканяща усмивка тя тръгна към тъмничаря, използувайки тоягата си като бастун.
Плешивият мъж замръзна с парчето месо, повдигнато към устата.
— Откъде, в името на деветте ада на Зандру, дойде ти? — изръмжа той. — Не си моя затворничка.
Зула не каза нищо, продължи да върви към него, полюшвайки съблазнително стройните си бедра.
Тъмничарят захвърли месото и не улучи спуканата калена паница пред себе си, изправи се и докато заобикаляше масата, избърса с обратната страна на ръката мазната си уста.
— Щом не си затворничка, нямаш право да си тук — каза той с пресипнал глас. — А щом си пъхаш носа, дето нямаш право да се мотаеш, ще трябва да ти задам един въпрос. При това доста болезнен. Защо не говориш? Езика ли си глътна? Няма значение. Ако не искаш да турят нажежени железа под краката ти и да те измъчват чрез разтягане, пачавро, ще трябва да се отнасяш към мен като към бог, слязъл на земята. Като най-сладкия ти любовник. Или като божество и кон за разплод едновременно.
Като каза това, той посегна към нея. Нито един мускул не трепваше върху лицето на Зула, когато тя изведнъж стисна тоягата с две ръце и с всички сили я стовари върху слабините на великана. От гърлото му се изтръгна сподавен вик, очите едва не изскочиха от плоското му лице. Той се сви одве, а тоягата се завъртя и се стовари отново, този път върху оплешивяващата му глава. Тъмничарят въздъхна и се строполи на каменния под, а Зула спокойно върза парчето плат върху гърдите си.
— Много резултатно — каза Акиро с усмивка, докато другите отиваха към нея. Малак усърдно избягваше да поглежда към гърдите й, дори след като тя ги беше покрила.
Конан не остана да участва в разговора. Настъпващата нощ го притискаше като огромна скала. Стиснал сабя в ръка, той се втурна нагоре по стълбите, без да чува стъпките на останалите, които тичаха подир него.
— Заръчала си да дойда, лельо? — каза Джина, застанала на вратата.
На лицето на Тарамис се появи дружелюбна и, според нея, непринудена усмивка. Момичето трябваше да изпълни още една, последна роля, мислеше си тя и за нея Джина беше добре подготвена. Фина черна коприна обвиваше тялото й до петите, милвайки седефената й плът. Разпуснатата й черна коса покриваше раменете, на лицето й нямаше дори следа от руж и въглен за вежди. Чистото лице разкриваше нейната невинност, а черната коприна я подготвяше за Мощта. Черното върху тялото на момичето контрастираше с алената коприна на Тарамис, пристегната в кръста, разрязана високо над коленете, за да изпъкват пред бога чувствените форми на тялото й като най-неотразимо достойнство.