— Войници — разсъждаваше Акиро. — Предполагам, че войниците ще могат да се справят с такива зли шамани като тях. Ах, колко са пълните стаи на Тарамис?
— Много — засмя се Джина. — Зула, и ти трябва да останеш. Ти ми показа, че една жена не трябва да позволява да я ограничават, но има още много неща, които трябва да науча. Например как да си служа с тоягата.
Чернокожата жена въздъхна със съжаление.
— Не мога. Аз дължа живота си на Конан и трябва да го следвам, докато му се отпла…
— Не! — извика остро Конан. — Дългът не може да се изплати по този начин.
— Но…
— Това не може да стане, Зула. Аз разбрах, че някои дългове не могат да се изплатят пряко на онзи, пред когото са направени. Спаси живота на друг човек и с това ти ще се отплатиш на мен.
Зула кимна бавно, преди да се обърне към Джина.
— Ще остана, Джина, и то с радост.
— Конан — започна Джина, а когато той отвори уста, девойката бързо продължи: — Послушай ме, Конан. Останѝ с мен. Бъдѝ до мен.
— Не мога — каза тихо Конан.
— Но защо? Кълна се във всички богове — аз те желая, аз имам нужда от теб.
— Аз живея чрез ума и сабята си. Нима искаш да стана твое галено кученце? Това е единственото, което може да стане от мен тук. Аз не съм създаден за дворци и коприна.
— Тогава аз ще дойда с теб — каза тя и настръхна, когато той се засмя:
— Туранийците имат една поговорка, Джина. „Орелът не тича по хълмовете, леопардът не хвърчи в небето“. Ти ще се чувстваш при мен така зле, както аз в двореца. Не ще има ден, през който няма да ми се наложи да се бия за живота си или да бягам, за да го запазя. Такъв е моят живот, а ти не можеш да живееш така.
— Но, Конан…
— Сбогом, Джина, и нека боговете ти дарят щастие.
Той се обърна и излезе от залата. Стори му се, че я чу да го вика, но не я потърси с поглед, нито се заслуша. Както беше наредил, конят му беше оседлан и го чакаше пред двореца.
Слънцето почти беше достигнало своя зенит, когато той достигна грубия каменен олтар в равнините. Вятърът беше навял прах и пясък върху него и той си помисли, че Малак трудно щеше да намери къде бяха заровени скъпоценните камъни на Амфратис, но нищо друго не се беше променило.
Той свали амулета от врата си и го положи върху олтара. От торбичката на колана си извади мускалчето, което му беше дал Акиро. Струваше му се, че това беше толкова отдавна. Някои дългове не могат да бъдат изплатени на онези, пред когото са направени.
— Сбогом, Валерия — каза той тихо.
Конан разчупи печата върху мускалчето и го изпи.
Топлина нахлу в крайниците му и той затвори очи. Конят заигра от неволно трепване на юздата в ръцете му. Когато отново отвори очи, топлината беше изчезнала. В ръката си намери парчета от счупеното мускалче и се зачуди как те бяха попаднали там. Блясък на злато привлече погледа му. Беше медальон с формата на дракон, поставен на върха на странна купчина от камъни. Той се наведе от седлото. Имаше нещо, не разбра какво, което му подсказа, че не трябва да го взима. „Магия“, реши той.
Е, в Шадизар имаше много злато, което не бе магьосническо, и отзивчиви моми, които щяха да седят на коленете му и да му помагат да похарчи всичко, което бе откраднал. Той се засмя, пришпори коня си към града и нито за миг не се подаде на изкушението да погледне назад.