Зад него се чуха викове, но Конан се приведе над седлото и премина в галон. Разпръсквайки амбулантни търговци и пазаруващи хора, групата камили с Конан, скрит сред тях, зави зад ъгъла на улицата. Преследвачите — сигурно имаше преследвачи — не можеха да го видят, но този заслон щеше да го запази само няколко секунди. Той скочи от седлото. Когато се търколи под краката на препускащите камили, почувства силен удар в ребрата. После се изправи, хвърли се покрай един зяпнал го продавач и се сви зад куп привързани един зад друг плетени кошове. Чаткането на конски копита по калдъръма отново разчисти улицата и ескортът от десет воини в абаносовочерни доспехи, предвождани от Бомба̀та, продължи по пътя.
Когато конниците се изгубиха надолу по улицата, Конан бавно се изправи и притегна колана със сабята. Той разтри натъртеното от камилата място. „Камилите са злобни животни“ — помисли той. Не можа да научи как да се оправя с тях. Изведнъж разбра, че кошничарят продължава да го гледа.
— Добри кошове — каза Конан на човека — но няма да ми свършат работа. — Смаяният търговец продължаваше да гледа втренчено, когато младежът бързо прекоси улицата и се пъхна в тясната напречна уличка, воняща на урина и гниещи боклуци.
Подтичващият по тесните, криволичещите улички Конан се подхлъзна на някаква гнилоч и изруга. Той продължи да тича, но когато изскочеше на някоя улица, спираше, за да огледа дали няма да зърне някой от мъжете с черни шлемове и едва тогава я пресичаше, след което се шмугваше в следващата уличка. Движейки се на зигзаг, Конан прекоси Шадизар и стигна до сянката на южната градска стена, където през задната врата се вмъкна в кръчмата на Манетис.
Салонът беше притъмнен и прохладен, макар и наситен с аромати от лоши ястия. Обслужващите момичета, които припкаха към кухнята и обратно, оглеждаха учудено големия кимериец, защото откъм съмнителната уличка обикновено не влизаха клиенти. Пък и високият млад мъж със сабя и кама на пояса и студени сини очи не приличаше на обикновен клиент.
В общия салон масите бяха заети от мулетари, камилари и каруцари, повечето чуждоземни, а във въздуха се бореха за господство вонята на пот и животни с тази на евтино вкиснало вино. Жени с полюшващи се бедра, облечени в две тесни ленти от тънка, прозрачна коприна, или още по-пестеливо, демонстрираха своите прелести между масите, наслагани безразборно върху покрития с пясък под. Немалко от тези жени гледаха стръвно широкоплещестия кимериец; някои от тях, наместили се върху скутовете на мъже, които вече бяха покрили дланите им със сребро, си спечелиха неодобрително ръмжене и дори плесници, но мъжете сдържаха шева си заради сервитьорките. Дори онези от главорезите, които признаваха, че са свирепи като кучета-вълкодави, разпознаха вълка в едрия мускулест младеж и насочиха мислите и гнева си другаде.
Конан не усети вълнението, предизвикано от неговата поява. След като се увери, че в общия салон няма воини в черни доспехи, без да прояви какъвто и да било интерес към останалите той бързо се приближи към тезгяха, където се разпореждаше Манетис.
Висок и слаб, почти като скелет, собственикът на кръчмата беше с тъмни очи, разположени дълбоко в мъртвешкото му лице. Погледът на този изтощен от глад човек не обиждаше клиентите му, макар че Конан никога не можа да разбере защо.
— Малак тук ли е? — попита тихо Конан съдържателя на кръчмата.
— На горния етаж — отговори Манетис. — Третата врата в дясно. — Той си избърса ръцете в една мръсна престилка и погледна подозрително зад кимериеца, сякаш проверяваше за преследвач. — Някаква неприятност ли?
— Не за теб — отговори Конан и тръгна към стълбището.
Той имаше доверие в мъжа с мършавото лице. Кръчмарят пазеше дъщеря си от лапите на двама иранистанци, които искаха да я продадат в Аграпур. Манетис щеше да мълчи, дори ако под краката му да пъхнеха нагорещени до червено железа.
На втория етаж Конан отвори указаната му врата и отскочи назад, когато една кама едва не се заби в гърлото му.
— Аз съм, глупако! — изръмжа той.
Като се усмихваше нервно, Малак пъхна камата в ножницата и се отдръпна навътре в стаята. Конан влезе и затвори вратата след себе си.
— Извинявай — каза дребният човек и се засмя нервно. — Това е просто… е… кълна се в милосърдието на Митра, Конан, самата Тарамис ни преследва и онзи огън… това беше магия, нали?… А и аз не знаех какво се е случило с теб и… Как успя да се освободиш? Почти бях забравил за боя в кръчмата „Трите корони“ и за срещата след това. Веднага ли напускаме града? Дали са изровили скъпоценностите? Първото, което трябва да сторим, е да отидем там и да си ги изкопаем. С тях ще живеем…