— Ако господарят разреши…
— Говори, Хирент!
— Господарю, Вие знаехте за предсказанието. Да не би да се е родил нов Архидемон, или пък… простете за дързостта и мерзките думи — нов Повелител на Зората или Властелин на Силата?
— Не, Хирент. Дори и най-великото изкуство не може до проникне зад помислите на Космическите сили, сътворени от Първичното начало. Родил се е просто човек. Но този човек, този „герой“ може да измени баланса на Силите.
— Да го привлечем на наша страна, Всемогъщи…
— Едва ли ще се получи. В „Скрижалите на Скелос“, да е трижди проклето името му, се споменава за подобни случаи. Жалко, че единственият екземпляр от прокълнатата книга, с който разполагаме, е силно повреден и има много унищожени пасажи… Обикновено такива индивиди идват при нас — Тъмнината предлага много повече облаги за всеки честолюбец. Но с тези северняци — човек никога не знае…
Тот-Ахтон се замисли. Върховният жрец на Сет притвори умните си очи и започна да върти големия пръстен, поставен на безименния пръст на лявата си ръка. Пръстенът на Силата! Това бе сигурен знак, че Господарят на Черния Кръг не желае да бъде обезпокояван. Внезапно Тот-Ахтон отвори очи и запита Хирент с леден глас:
— Ти си умен, Хирент, много умен. Толкова умен и амбициозен, че може би трябва да те пратя в отвъдното, за да служиш директно на Люспестия! Прав ли съм?
Ястребовите очи се впиха в дребния жрец. Въпреки желязното си самообладание, Хирент усети как ледена пот ороси бръсната му глава.
— Желанието на моя господар е закон за мен. Моля само за една последна милост, Всемогъщи! Нека твоята ръка да изпрати недостойния си слуга по Друма съм Безкрайността!
— Не, Хирент, необходим си ми тук. Наистина си повече умен, отколкото амбициозен. Знаеш отлично, че един изтърсак от просяшките квартали никога няма да заеме моето място. Затова ще си ми верен. Ще бъдеш главен жрец на Кеми!
— Верен до гроб, всемогъщи! — промълви Хирент с пресъхнало гърло и падна на колене. Останалите жреци подеха възгласа му. Хвърлиха завистливи погледи към него, повечето изпълнени с нескрита омраза и потайни заплахи. Хирент бе станал втория по значимост жрец на Сет.
— Стани, Хирент! Знай, че не мога да рискувам с един кимериец. Пък и ако наистина е син на тъпоглавия Кром, никога няма да ни е полезен.
— Твоята мъдрост е бездънен извор, от който ние, простосмъртните, дори не смеем да пием, Всемогъщи! Но ако не можем да използваме новороденото…
— Сет е винаги жаден за кръв, Хирент. Винаги! Изпратих Имототепх да се погрижи бебето да не доживее до вечерта.
— Имототепх е отличен служител, господарю! Никога не се е провалял. Значи, детето е вече мъртво!
— Сигурен съм в това. И нека прославим нашия бог, от който черпим божествената си сила! Доведете девойките!
Абаносовите стражи доведоха хипнотизираните момичета. Хирент извади от скрита ниша под олтара блестящ нож от черен метал, и след като го целуна почтително шест пъти, го подаде на мрачния си господар. Очите на Тот-Ахтон блестяха със студен, хищен пламък, като зловещи звезди в полумрака на огромната зала. С бавни, школувани до съвършенство при безбройните жертвоприношения движения, Главният жрец на Сет започна чудовищния ритуал…
Върху олтара в главния храм на Сет в стигийската столица лежаха с прерязани гърла шест девойки. Шест красиви момичета бяха пожертвани върху олтара на Мрака, както хиляди досега. Злото бе ненаситно! Още колко милиона човешки живота щеше да погълне, докато засити неутолимия си глад?!
Шест прекрасни девици, непознали щастието на любовта. Голите им студени тела никога нямаше да усетят мъжка ласка. Те бяха годениците на Сет, невестите на Мрака!
Загледани в полираната повърхност на тъмния олтар, Владетелите на Черния кръг клатеха недоволно бръснатите си глави. Какво ли им разкриваше обляното с девича кръв мрачно огледало? И струваше ли зловещото познание невинно пролятата кръв?
В белокаменната Ианта, столицата на древното кралство Офир, слънцето също залязваше, но все още грееше весело, напук на всички ритуали, жреци и чернокнижници. Прочут със своите учени, градът отдавна бе станал средище на културата на всички хайборейски кралства.
Домът на Първия съветник на краля — херцог Тайлъс Богард, се извисяваше на най-високия хълм във вътрешната крепост. Като един от най влиятелните сановници в държавата, Първият съветник прекарваше по-голяма част от времето си в двореца на монарха. Затова единственият му син и наследник по цял ден се обучаваше с многобройните учители, ритори и възпитатели, които баща му бе привлякъл от близки и далечни страни. Петнадесетгодишният Реас не приличаше на останалите си връстници от знатни семейства, които по цял ден лудуваха в парковете на Ианта, размахвайки тренировъчни оръжия и мечтаейки за времето, когато ще възмъжеят достатъчно, за да се влеят в редиците на малобройната офирска армия. Реас бе невероятно ученолюбив и въпреки здравото си телосложение и талант за владеене на оръжията, недолюбваше физическите упражнения, задоволявайки се само с най-необходимите за здравето такива. Негова страст бе учението. Беше изчел цялата библиотека на замъка Богард — една от най-големите в страната, съперничеща дори на Императорското книгохранилище в Тарантия. На ежемесечните диспути на прочутата Иантийска академия не само че изслушваха неговото мнение, но често в дискусиите той надделяваше над безспорни капацитети в своята област.