Конан захвърли останалото от портокала парче и избърса ръце в панталона си.
— Кезанкианците са далеч оттук, Пиор — усмивката му разкри здрави бели зъби. — Или вярваш, че планинците ще напуснат своите укрепления, за да плячкосат Пустинята? Ако бях на тяхно място, не бих избрал точно нея, но ти си по-стар и не се съмнявам, знаеш по-добре.
— Шегувам се, кимериецо — каза Пиор тъжно. — Но когато се обяви война, тълпата ще иска да реже гърла на планинци. А като не избие достатъчно, за да задоволи жаждата си за кръв, ще тръгне към Пустинята. И ще пристигне армията… „да бди за реда“, което на практика означава да тури под нож всеки беден педал от Пустинята, направил опит да се защити от тълпата. Случвало се е и по-рано.
Върху тях падна сянка на жена. Меката зелена коприна на туниката ѝ обгръщаше като ласка заоблените ѝ гърди и тяло. На кръста си имаше изтъкано от златни нишки коланче. По ръцете и шията ѝ меко сияеха нанизи перли, а други две, големи колкото нокътя на мъжки палец, висяха от ушите ѝ. Зад нея стоеше висок шемит с железен робски нашийник на врата и отегчено лице, натоварен с покупки. Тя пусна една сребърна монета в паничката на Пиор, но без да откъсва страстен поглед от Конан.
Мускулестият младеж обикновено се радваше на поканата в погледите на жените, но тази го оглеждаше като кон, изкаран за продан. А и шемитът се намръщи, сякаш видя съперник. Лицето на Конан пламна от гняв. Той отвори уста, но жената го изпревари.
— Мъжът ми никога не би одобрил придобивката — усмихна се и отмина, полюшвайки бедра. Шемитът забърза подир нея, но преди това хвърли през рамо доволен поглед към Конан.
Костеливите пръсти на Пиор грабнаха монетата от паничката. Той се изкикоти — знак, че си е възвърнал поне част от доброто настроение — и бързо я пъхна в торбата си.
— Готова е да плати сто пъти по толкова, за да прекара една нощ с теб, кимериецо. Двеста пъти. Този начин да припечелваш е по-приятен, отколкото да дращиш по покривите на къщите, а?
— Ама ти май си просиш един счупен крак? — изръмжа Конан.
Просякът се разсмя толкова силно, че накрая се закашля. Когато отново можеше да диша нормално, той избърса тънките си устни с обратната страна на ръката си.
— Не се съмнявам, че тогава паничката ми ще се пълни повече. Нощем колената ме въртят от обездвижването през деня, но все пак онова падане беше най-доброто нещо, което ми се е случвало през живота.
При тази констатация Конан потръпна, но продължи започнатия разговор, преди другият да загуби словоохотливостта си.
— Не дойдох при теб само да ти дам портокал, Пиор. Търся една жена на име Лиана, или може би Тамира.
Кимериецът му описа девойката и му разказа онова, което можеше да сподели за тяхната среща. Пиор кимна и каза:
— Тамира. Чувал съм това име и съм виждал момата. Изглежда точно както ми я описа.
— Къде мога да я намеря? — попита обнадеждено Конан, но просякът поклати глава.
— Казах, че съм я срещал, и то неведнъж, но къде можеш да я намериш… — той вдигна рамене.
Конан бръкна в кожената торба на пояса си.
— Пиор, давам две сребърни монети на този, който ми каже как да я намеря.
— Ще ми се да знаех — отвърна унило Пиор, но след миг се оживи. — Но ще съобщя между Братството на паничката. Щом някой просяк я види, веднага ще ти кажа. В края на краищата затова е приятелството, нали?
Кимериецът се изкашля, за да скрие усмивката си. Затова е приятелството! Съобщението ще получи чрез Пиор, а просякът, който ще му го предаде, ще бъде щастлив, ако получи дори и една сребърна монета.
— Така е — съгласи се той.
— Виж, Конан, аз не одобрявам убиването на жени. Нали няма да нараниш Тамира?
— Само нейната гордост — успокои го Конан и се изправи. С помощта на просяците той ще я намери преди настъпването на нощта. — Само нейната гордост, Пиор.
Два дни по-късно Конан си пробиваше път през блъсканицата на тълпата с кисело изражение на лицето. Не само просяците на Шадизар бяха станали негови съгледвачи. Мнозина проститутки, харесали якия и красив млад кимериец, дълбоко развълнувани от сините му очи, му бяха обещали да търсят жената, от която се интересуваше, макар и нацупени от ревност. Уличните хлапаци, които не се впечатляваха лесно от широки рамене и сини очи, не бяха толкова склонни да му помагат. Някои наричаха тези бездомни и парцаливи, безпомощни пред ветровете на съдбата деца „боклук“, но улиците на Шадизар бяха сурово училище и затова гаменчетата неохотно се доверяваха и искаха наградата си в сребро. Ала от всички тях Конан научаваше къде е била Тамира по-рано и не къде е сега.