Лийта, готова да го удари на пазарлък, сега мълчаливо кимна с глава.
Конан се усмихна доволен. Сега вече Тамира ще си намери майстора. След изиграния номер тя ще го мисли за палячо, решил да я прелъсти, за да запази гордостта си. Той се съмняваше, че Тамира си спомня изтърваните думи. Почти беше признала, че застава на пътя ѝ. Тя планираше кражба и не желаеше някой да ѝ попречи. Но този път той ще я изпревари и тя ще намери поставката празна.
Четвърта глава
Мнозина заморийски благородници, мислеше си лейди Джондра, докато се разхождаше в градината на двореца, съжаляват, че последният от Перашанидите е жена. Тя внимателно придърпа ръкава на яркочервената си дреха и протегна длан под искрящите струи на оградения с мрамор на червени жилки фонтан. С крайчеца на окото си наблюдаваше мъжа до нея. Красивото му лице с тъмни очи излъчваше самоувереност. Пред гърдите върху тежките дипли на лимоненожълтата му туника висеше тежък златен синджир с фамилен герб на всяка халка. Лорд Амарандис обаче не се числеше към разочарованите, защото това означаваше, че цялото богатство на Перашанидите отива в нейните ръце. Само да успееше да спечели ръката ѝ!
— Да продължим с разходката, Ама — каза тя и се усмихна на опита му да скрие недоволната гримаса, когато чу да го назовава с това галено измислено от нея име. Джондра знаеше, че Амарандис ще си въобрази, че тя се усмихва на него. Беше сигурна в това.
— Градината е прекрасна — обърна се той. — Но не може да се сравнява с твоята красота.
Вместо да приеме предложената ѝ ръка, тя тръгна напред по покритата с плочи пътека и така го принуди почти да се затича, за да я настигне.
Все някога трябва да се омъжа! При тази мисъл тя въздъхна от съжаление, но дългът ѝ повеляваше да направи онова, което легиони ухажори не успяваха да постигнат. Тя не можеше да допусне родът на Перашанидите да свърши с нея. Още една въздишка се отрони от сочните ѝ устни.
— Защо си толкова тъжна, мила? — прошепна Амарандис в ухото ѝ. — Позволи ми да целуна сладките ти устенца и да прогоня тъгата.
Джондра ловко избегна устните му, но с нищо повече не го обезкуражи. За разлика от повечето заморийски благороднички Джондра не позволяваше повече от целувка, и то на малцина избраници. Макар че ѝ беше трудно да се въздържа и да не засяга неговата горделивост, тя открито не отхвърляше ухажването на Амарандис.
Поне е достатъчно висок, утешаваше се тя. Джондра никога не се замисляше защо е по-висока от повечето заморийски мъже, но отдавна беше решила, че съпругът ѝ трябва да е по-висок от нея. Амарандис беше една глава по-висок, но беше слаб. В някакво скрито кътче на съзнанието си тя си бе изградила представа за желания мъж. Задължително благородник и разбира се отличен ездач, стрелец и ловец. По-висок поне с една глава от Амарандис, и много по-широк в раменете — с могъщи мускулести гърди. Красив и по-силен от нейния придружител. Очите му…
Когато разбра кого всъщност си беше представяла, Джондра ахна. Макар че го бе облякла като заморийски благородник, това беше същият уличен грубиян с небесносините очи, който беше помрачил тържественото ѝ завръщане от лов. Лицето ѝ се обля с червенина. Сини очи! Варварин! В тъмносивите ѝ очи загоряха гневни огънчета. Как можа дори да си помисли, че ще позволи на един такъв мъж да я докосне! О, всемогъщи Митра! Греховната мисъл е по-страшно провинение от сторен на дело грях!
— … И при последния лов — някъде отдалеч чу тя гласа на Амарандис — наистина убих чудесен леопард. По-великолепен от всички, които ти си убивала, предполагам. За мен ще бъде истинско удоволствие да те науча на някои ловни тънкости, сладка моя. Аз…
Джондра стисна зъби, когато той продължи весело да дърдори. Все пак той е ловец. И е благородник. А това, че е глупак, в което няма никакво съмнение, само щеше да ѝ помогне по-лесно да го командва.
— Знам защо дойде, Ама — рече Джондра.
— … ноктите му големи като… — гласът на благородника постепенно заглъхна и той объркан запримига. — Така ли?
Тя вече не успя да скрие раздразнението в гласа си.
— Ти ме искаш за жена. Нали така? Ела тогава! — Джондра прекоси бързо градината и се отправи към мястото за стрелба.
Амарандис се поколеба, после се затича подир нея.
— Ти не знаеш колко щастлив ме направи, захарче мое. Сладкишче?… Джондра? Къде си… Ах!
Джондра отблъсна ръцете му, протегнати да я прегърнат, с лъка, който беше взела от позлатена поставка на моравата. Спокойно обви лявата си китка с кожен предпазител, за да не се нарани при опъване на тетивата. На поставката имаше още един лък, втори предпазител, два колчана и сноп стрели.