— Ти трябва… да си добър поне колкото мен — каза тя и посочи към малката кръгла мишена от плътно сплетена слама, окачена върху висока три човешки боя широка дървена рамка на сто крачки разстояние от тях. Смяташе да каже „по-добър“, но в последния момент се отказа, защото не вярваше, че някой мъж може да е по-добър стрелец и ездач от нея. — Не мога да стана съпруга на мъж, който е по-слаб стрелец от мен.
Самодоволно усмихнат, Амарандис погледна първо мишената, после взе втория лък.
— Защо целта е толкова високо? Е, няма значение. Обзалагам се, че ще те бия — той се засмя — противен рев, който нямаше нищо общо с красивите черти на лицето му. — Спечелил съм много награди от състезания по стрелба с лък, но ти ще бъдеш най-ценната.
Джондра стисна устни. Нави ръкавите на робата си, зареди стрелата на тетивата и извика:
— Майнеус!
От храстите до рамката изскочи нисък мъж с плешиво теме, облечен в бяла туника на слуга и задърпа вързаното за мишената въже. Големият Колкото човешка глава диск се плъзна от единия към долния насрещен ъгъл на дървената рамка. Полюшваше се като махало с въртеливи движения около невидима ос и се спускаше с нарастваща скорост.
Джондра изчака мишената да пресече половината от разстоянието. После — само с едно движение — тя вдигна лъка, опъна тетивата и стреля. Чу се само рязко „трак“ и стрелата улучи мишената, без да забави нейното спускане. Почти едновременно до нея се забиха втора… трета… Когато сламената мишена падна на земята, Джондра свали заредения с поредната стрела лък, която беше безпредметно да изстрелва. Беше седмата. Шест стрели с перо на края украсяваха мишената.
— Робата малко ми попречи — каза тя разочаровано. — С твоята туника ще можеш да изстреляш повече от шест. Ще се облека в ловни дрехи… Добре ли си, Ама?
Лъкът на Амарандис висеше в отпуснатата му ръка. Пребледнял, той гледаше мишената. Когато се обърна към нея, червенина покри бледите му бузи. Амарандис изкриви устни и промълви:
— Бях чувал, че ти доставя удоволствие да демонстрираш превъзходството си пред мъжете, но не съм допускал, че ще се престориш на готова да се омъжиш за мен, само за да ме прилъжеш да участвам в… това! — Амарандис изплю последната дума и захвърли лъка към загадъчната мишена. — Каква бритунианска магия използваш за стрелите си?
Ръцете ѝ се разтресоха от ярост. Вдигна лъка и опъна тетивата до бузата си, но си наложи да бъде спокойна.
— Махай се! — заповяда мрачно тя.
Оклюмалият тъмнокос благородник гледаше като хипнотизиран насочената към лицето му стрела. Изведнъж Амарандис се завъртя и хукна. Тичаше на прибежки, свил глава между раменете си, сякаш едновременно се опитва да избяга от стрелата и да се стегне за удара.
Джондра го държеше на мушка с насочена към него стрела, докато тялото му се скри в храстите. Тогава изпусна дъх през стиснатите си зъби и отпусна тетивата. Мислите, които беше прогонила от ума си, отново се върнаха.
Баща ѝ, лорд Карентайдис, беше генерал от заморийската армия и също беше последна издънка на древен род. Докато ръководеше битки по бритунианската граница, той си бе взел за съпруга една от пленените девици. Високата сивоока Камардика претендирала, че е жрица. При нормални условия в това нямало да има нищо странно, защото заморийските войни често се забавлявали с пленнички от Бритуния, а в Замора имало безброй пленени бритунианци. Но Карентайдис се оженил за нея. И бил отлъчен от обществото.
Джондра си спомни изложеното за поклонение тяло на баща си — неговото… и на жената — след треската, която покоси стотици в града, без да пощади нито благородници, нито просяци. Бяха я отгледали, изучили и възпитали като наследница на огромно богатство, задължена да продължи древния род. Но беше белязана с високия ръст и проклетите сиви очи. Джондра често беше чувала да шушукат: „мелез“, „дивачка“, „бритунианка“… Докато умението ѝ да си служи с лъка и буйният ѝ нрав не прекратиха тези шушукания — поне в нейно присъствие. Тя беше лейди Джондра от рода Перашанид, дъщеря на лорд Карентайдис, последно поколение с родословие, съперничещо на рода на самия крал Тиридейтис… И смъртен враг за всеки, който дръзне да каже нещо друго.
— Амарандис нямаше да успее да уцели мишената дори веднъж, милейди — чу тя тих глас до себе си.
Джондра обърна глава и видя загриженото лице на слугата.
— Това не е твоя работа, Майнеус — отвърна тя, но в гласа ѝ не се долавяше упрек.