— Както заповядате, милейди — Майнеус почтително се поклони. — Позволете да ви кажа, че изпратеното от лейди Роксана момиче е тук. Оставих я във втората приемна, но ако желаете, мога да я отпратя.
— Щом няма да се омъжвам — рече тя и внимателно остави лъка върху поставката, — ще ми е нужна.
В средата на втората приемна, застлана с мозаечни арабески в зелено и златно, стоеше средна на ръст, стройна девойка, в къса тъмносиня туника — лейди Роксана използваше този цвят за своите прислужнички. Тъмната ѝ коса беше сплетена в плитка, пусната на гърба ѝ. Когато Джондра влезе в стаята, момичето разглеждаше пода под малките си крачета.
Върху абаносова маса, инкрустирана със слонова кост, лежаха две восъчни плочки, завързани една към друга с копринен шнур. Джондра внимателно огледа печатите на шнура. Освен благородниците и търговците малцина можеха да пишат, но някои слуги вече се бяха опитвали да подправят препоръките си. Печатите бяха цели. Тя сряза шнура и зачете.
— Защо искаш да напуснеш лейди Роксана? — попита неочаквано Джондра. — Лиана? Така се казваш, нали?
— Да, милейди — отговори девойката, без да вдига глава. — Искам да стана господарска прислужница, милейди. Работех в кухнята на лейди Роксана, но нейните лични слугини ме обучиха. Лейди Роксана няма място за мен, но ми каза, че вие търсите слугиня за себе си.
Джондра се намръщи. Нямаше ли това дребно момиче достатъчно смелост да я погледне в очите? Тя мразеше страхливците, независимо дали това са кучета, коне или прислужници.
— Трябва ми момиче, което да ме обслужва по време на лов. Последните две решиха, че работата е прекалено тежка. Мислиш ли, че желанието ти да бъдеш господарска прислужничка ще издържи на горещината, мухите и пясъка?
— О, да, милейди.
Джондра бавно обиколи момичето и го разгледа от всички страни. Изглеждаше доста яка и навярно щеше да издържи на суровия живот в ловния лагер. Тя повдигна брадичката на девойката.
— Хубавичка си — отбеляза Джондра и ѝ се стори, че в големите тъмни очи проблеснаха искри. Може би все пак момичето има кураж. — Не искам обаче ловът ми да се проваля от копиеносци, които се захласват по красивото ти лице. Да не си посмяла да задиряш ловците ми! — Джондра се усмихна. Този път нямаше съмнение, че в очите на Лиана проблеснаха гневни пламъчета.
— Аз съм девица, милейди — с едва уловимо напрежение в гласа заяви момичето.
— Сигурна съм — някак безразлично отвърна Джондра. Наистина девствени прислужнички бяха рядкост, макар всички те бяха убедени, че именно това е предимство пред бъдещите им господарки. — Изненадана съм, че лейди Роксана се е съгласила да те изпрати при мен, след като толкова те хвали в препоръките си — тя почука с нокът восъчния печат. — След време ще разбера дали наистина ги заслужаваш. Във всеки случай трябва да ти кажа, че не търпя дори и опит за неподчинение, лъжа, кражба или мързел. Не бия слугите си така често, както някои, но ако нарушиш тези изисквания, ще бъдеш наказана с бой с пръчки — когато смисълът на думите ѝ достигна до съзнанието на момичето, Джондра видя гневните пламъчета в очите ѝ да угасват, заменени от нетърпение.
— Милейди, кълна се, че ще ви обслужвам така, както заслужава да бъде обслужвана благородна дама като вас.
Джондра кимна.
— Майнеус, покажи ѝ стаите за прислугата. И извикай Арванеус.
— Слушам, милейди.
Джондра им обърна гръб и престана да мисли за новата си слугиня, нито пък чуваше стъпките на Майнеус, който отвеждаше момичето от стаята. Остави плочките на масата, прекоси стаята, застана пред високия, разкошно резбован шкаф от палисандрово дърво и го отвори. Полиците бяха пълни със завързани с панделки пергаментови свитъци. Тя набързо ги прерови.
Утринната разходка с Амарандис я накара да вземе решение. Слуховете за нейния произход, които продължаваха да се разпространяват, бяха достатъчно основание да не мисли повече за женитба. Вместо това…
Амарандис я беше обвинил, че обича да е по-добра от мъжете. Нейна ли беше вината, че с тяхната глупава гордост на мъжкари не можеха да се примирят, че стреля с лък, язди и ловува по-добре от тях? Добре, сега тя ще им покаже на какво е способна. Ще направи нещо, което никой мъж нито умее, нито има куража да извърши.
Джондра развърза шнурчето на един от свитъците, разви пергамента, откри това, което я интересуваше, и се зачете.
Казват, милейди, че звярът бил със змийска кожа, но ходел с крака. Като пресеем преувеличенията, предизвикани от страха, мога със сигурност да ви съобщя, че той убива и яде и хора, и животни. Изглежда, милейди, този звяр живее в Кезанкианските планини — до границата между Замора и Бритуния. При сегашните вълнения сред планинските племена аз не мога да предложа…