Не забеляза обаче трите хлапета, които зарязаха играта си и тръгнаха подире ѝ. Планинецът гледаше подире ѝ с похотливи очи, после неохотно се върна към наблюдението на двореца.
Пета глава
Седнал на една ъглова маса в кръчмата на Абулетис, Конан гледаше намръщено полупразната кана с евтино котианско вино. Семирамис, с коланче от монети и две ленти от тънка алена коприна, седеше в скута на един туриански фалшификатор в другия край на помещението. Но за първи път това не беше причината за киселата физиономия на кимериеца. Предишната нощ беше проиграл на зарове остатъка от двете златни монети на Баратсис. Погълнат изцяло от мисълта за Тамира, Конан не беше помислил откъде да намери други. Настроението му се вкисваше още повече, защото нямаше никаква вест от Лийта. Вярно, беше ѝ възложил наблюдаването на Тамира само преди един ден, но беше сигурен — толкова сигурен, сякаш тъмнооката крадла сама му го беше казала — че Тамира вече е пристъпила към изпълнение на заплануваната кражба. Кражбата, която той се беше заклел да извърши. И нямаше никакво известие!
Още по-намръщен, той вдигна каната и изпи останалото вино. Когато я остави на масата, видя срещу себе си висок, костелив мъж. Беше загърнат от глава до пети във фино черно кауранианско наметало, обшито със златна тъкан, за да скрие своята самоличност.
— Какво искаш, Баратсис? — промърмори Конан. — Аз получих две златни монети за опита, а ти трябва да си благодарен, че ти излезе толкова евтино.
— Имаш ли стая в това… заведение? — черните очи на търговеца на подправки зашариха неспокойно из шумната кръчма, сякаш очакваше всеки момент да бъде нападнат. — Искам да говоря с теб насаме.
Конан поклати глава, изумен от вида на Баратсис. Глупакът се беше наконтил, а си мислеше, че дрехите му са неугледни — всъщност направо крещяха, че не е обитател на Пустинята. Идването му тук не можеше да остане незабелязано и разбойниците навън несъмнено го очакваха, а той се страхуваше да не го ограбят вътре, където беше на сигурно място.
— Ела — каза Конан и го поведе по разклатената дървена стълба в дъното на общата зала.
Стаята му по-скоро беше скована от нерендосани дъски килия, с тесен прозорец, затворен с дървен капак в безуспешен опит да се спре вонята от уличката. Цялата мебелировка се състоеше от широко, ниско легло, килната на една страна маса и самотен стол. Малкото вещи на кимериеца — с изключение на старинния меч, с който Конан не се разделяше — висяха закачени на забита в стената кука.
Баратсис презрително огледа стаята и Конан настръхна.
— Не мога да си позволя дворец. Все още. Казвай защо си дошъл? Пак ли трябва да открадна нещо? Този път обаче ще трябва да платиш каквото се полага. Иначе си търси друг!
— Ти още не си изпълнил последното си задължение, кимериецо — макар че вратата беше заключена, търговецът се загърна още по-плътно с наметалото. — Нося за теб и останалото злато, но къде е бокалът? Знам, че вече не е у Самарайдис.
— И в мен не е — отговори тъжно Конан. — Някой ме беше изпреварил — той се поколеба, но не можа да се отърси от убеждението, че за двете златни монети човекът заслужаваше поне малко информация — Чух, че сега бокалът е у лейди Зейла.
— Значи тя ти е предложила повече от мен! — промърмори Баратсис. — Бях чувал, че държиш на своята чест, но сега разбирам, че съм се лъгал.
— Не ме наричай лъжец, търговецо — очите на кимериеца се превърнаха в ледени късове. — Друг е взел бокала.
— Стаята е затворена отвсякъде — небрежно забеляза Баратсис. — И ми стана горещо — той внезапно дръпна наметалото от раменете си и го завъртя пред себе си.
Инстинктът на Конан го предупреди. Преди още наметалото да направи пълен кръг, той стрелна огромната си ръка и сграбчи китката на Баратсис. Само на педя от корема си задържа карпашианската кама с черно острие.
— Глупак! — извика Конан.
Юмрукът на кимериеца се стовари върху челюстта на търговеца. От устата му рукна кръв заедно с няколко избити зъби. Камата се изплъзна от безчувствените пръсти на Баратсис и падна на пода, а миг по-късно и той я последва.
Едрият кимериец погледна намръщено лежащия в безсъзнание мъж на пода. Канията на камата беше привързана към ръката му. Конан се наведе, освободи ремъците на канията и я захвърли заедно с камата върху наметалото.