— Добре, великане — въздъхна тя. — Но по-добре да си получа поне моята монета. Вчера твоята мома е отишла в двореца на лейди Джондра.
— Джондра! — значи тя е решила да открадне огърлицата и короната. А той трябваше да напусне града. Стисна зъби и подхвърли монетите на Лийта. — И защо чак сега ми казваш?
Момичето скри среброто под скъсаната си туника.
— Защото след това напусна двореца. И ние изгубихме дирите ѝ на тържището Катара — добави неохотно момичето. — Тази сутрин поставих Уриас да наблюдава двореца на Джондра и той отново я видял. Този път била облечена като прислужница и карала товарна каруца в ловната дружина на Джондра. Напуснали са града през Лъвската Врата. Преди шест обръщания на пясъчния часовник. Уриас се забави със съобщението и сега ще му удържа неговия дял от тези пари.
Конан наблюдаваше момичето и се чудеше дали не е измислила цялата история. Беше твърде невероятна. Освен ако… освен ако Тамира не е сигурна, че Джондра ще вземе великолепната огърлица и короната със себе си. Но на лов? Няма значение. Той трябваше бързо да напусне Шадизар. Защо да не отиде на север и сам да проучи какво е намислила Тамира.
Конан понечи да се обърне, после спря и се загледа в калното лице и големите недоверчиви очи на Лийта. И я видя истински за първи път.
— Почакай тук — нареди ѝ той. Тя го погледна насмешливо, но остана на мястото си.
Конан намери Семирамис, облегната на стената в дъното на общата зала, преметнала крак връз крак. Той бързо отдели половината от монетите в торбичката си и ги сложи в ръката ѝ.
— Конан — възмути се тя, — знаеш, че не взимам пари от…
— Тези пари са за нея — и той кимна с глава към Лийта, която го наблюдаваше подозрително. Семирамис изви въпросително вежди. — След една година няма да може да минава за момче — обясни Конан. — Вече си слага кал на лицето, за да скрие колко е красива. Мисля, че може би ти… — Конан смутено вдигна рамене. Беше объркан и не знаеше как да ѝ каже какво иска от нея.
Семирамис се повдигна на пръсти и долепи устни до бузата му.
— Това не е целувка — засмя се Конан. — Ако искаш да се сбогуваш…
Тя сложи ръка на устните му.
— Ти си по-добър, отколкото се опитваш да се представиш, кимериецо — промълви Семирамис и тръгна към вратата.
Докато наблюдаваше как тя се приближи до Лийта, Конан се запита дали жените са създадени от същите богове като мъжете. Двете тихо споделиха нещо, погледнаха към него, после се запътиха към една празна маса. Когато седнаха, Конан изведнъж се сети за собствените си грижи. Запъти се към кръчмаря и хвана ръката на дебелия мъж.
— Какво става с коня, Абулетис…
Шеста глава
Нощта се бе спуснала над Шадизар. Дворецът Перашанид тънеше в мрак. В тъмнината на сенките се придвижваше мъж с остри черти на лицето и сплетена на три плитки брада, с мръсна чалма и прилепнал към тялото къс кожен елек. Кучешки лай раздра нощта и той замръзна на място. После отново настана тишина.
— Фаруз — извика тихо брадатият. — Джаал. Тирджас.
Тримата мъже излязоха от тъмното, а след всеки от тях вървяха десет кезанкиански планинци с чалми на главите.
— Истинските богове насочват ножовете ни, Джинар — промълви един от планинците, когато минаваше край мъжа с изсеченото лице.
Обутите в ботуши крака стъпваха тежко по плочите, всяка колона бързаше към целта си. Фаруз трябваше да отведе хората си при западната стена, Джаал при северната. Тирджас щеше да наблюдава двореца откъм улицата и да се погрижи никой да не го напусне… жив.
— Тръгвайте! — зацовяда Джинар и десетте жестоки планинци забързаха след него към източната страна на дворцовата градина.
До стената двама от неговите хора се наведоха, сплетоха ръце и Джинар стъпи върху тях. После го повдигнаха. Той се хвана за горния край на стената и се прехвърли вътре. Луната заливаше със сребърна светлина дърветата и цветята в градината. За миг той се изуми колко труд е прахосан тук. Толкова много човешка пот и за какво? Хората в градовете наистина са луди.
Тихи тупвания известиха за пристигането на другарите му. Чу се лекото поскърцване на стоманените остриета, измъкнати от кожените калъфи, а един от мъжете свирепо изшептя:
— Смърт на неверниците!
Джинар изсъска да не вдигат шум. Не искаше да говори, за да не издаде чувствата, които го вълнуваха след пристигането им в града. Толкова много хора на едно място! Толкова къщи. Толкова стени, които го ограждаха. Той направи знак на планинците да го последват.