— Оказа се, че си крадец и разбойник!
Конан грабна копието и се обърна. Към него се тътреше Арванеус, черните му очи блестяха, кокалчетата на пръстите му бяха побелели от стискане на копието. Беше гологлав, потънал в прах, торбестите му бели бричове бяха разкъсани.
— Радвам се да видя жив друг ловец от групата на Джондра — каза Конан. — Всички мислехме, че си убит от звяра.
Ловецът отмести очи, огледа труповете.
— Звярът… — прошепна той. — Смъртни хора не могат да излязат срещу него. Това е ясно за всеки глупак. Онзи рев… — той потрепери. — Ловците трябваше да избягат — продължи той тъжно. — Това беше единственото, което трябваше да се направи. Да се опитваш да го убиеш, да останеш дори един момент… — погледът му попадна върху нещата, събрани от Конан. Арванеус наклони глава и погледна косо към едрия кимериец. — Така значи, ти си крадец, крадеш от лейди Джондра.
Конан настръхна. През живота си не беше срещал често луди, особено такива, които е познавал, преди да полудеят.
— Тези неща могат да спасят живота на Джондра — отвърна той, — когато я намеря. Тя се е изгубила, Арванеус. Трябва бързо да я намерим, ако искаме да напусне тези планини жива.
— Толкова красива… — каза Арванеус тихо, — с дълги крака, със закръглени гърди, предназначени да приютяват мъжка глава. Толкова красива… моята лейди Джондра…
— Аз тръгвам — заяви Конан и се пресегна да вземе наметалото си, без да отмества очи от Арванеус, който все още стискаше копието, сякаш готов да го хвърли.
— Видях я — продължи мургавият ловец. Безумните му очи заблестяха още по-силно. — Видях я да бяга от лагера. Видях как се скри от планинците. Тя не ме видя. Не. Но аз ще отида при нея и тя ще ми бъде благодарна. Ще ме признае за мъж, а не само за неин главен ловец.
Конан замръзна, когато осъзна думите на Арванеус. Той въздъхна дълбоко и заговори, като внимателно подбираше думите си.
— Хайде да отидем заедно при Джондра. Двамата ще можем да я върнем в Шадизар, Арванеус. Тя ще ти бъде много благодарна.
— Лъжеш! — лицето на ловеца се изкриви, сякаш щеше да се разплаче, ръката му стисна здраво копието. — Ти я искаш за себе си! Ти не си достоен да целунеш дори земята, по която стъпва!
— Арванеус, аз…
Конан млъкна, защото ловецът замахна с копието срещу него. Кимериецът вдигна наметалото си и омота върха на копието, но Арванеус го измъкна и когато блестящата стомана отново се насочи към него, Конан отскочи назад. Двамата мъже съсредоточено се обикаляха, готови да нанесат смъртоносен удар.
— Арванеус — рече Конан, — сега не е време да се бием — не искаше да го убива. Искаше да научи къде е Джондра.
— Ти трябва да умреш — отвърна тежко задъхан мъжът с ястребово лице и нападна. Върхът на копието му се опита да намери пролука в защитата на кимериеца, но Конан парира удара.
— Тук имаме достатъчно врагове — каза му Конан. — Не трябва да им помагаме, като се избиваме.
— Умри! — ревна Арванеус и се втурна напред с насочено копие.
Конан отби удара, копието на ловеца изхвърча от ръцете му, но той не спря. Арванеус продължи право срещу копието на кимериеца. Направи още една стъпка напред, протегна ръце да сграбчи Конан и се наниза на железния шип. Едва тогава спря и погледна дебелия прът, който стърчеше забит в гърдите му.
Преди Арванеус да се строполи на земята, едрият кимериец го прихвана и внимателно го положи на каменистата почва.
— Къде е тя? — попита Конан. — Ерлик да те порази, къде е Джондра?
Събрал последни сили, ловецът се засмя.
— Умри, варварино! — озъби се той. — Умри! — от устата му бликна кръв, главата му безжизнено се отпусна, очите му се изцъклиха.
Конан изруга тихо и се изправи. Ако казаното от Арванеус не бяха измислици на един обезумял човек, поне е жива, помисли той. После събра нещата си и се отправи към скривалището на Тамира.
Скрита в сянката на огромните каменни плочи, отцепени от скалата зад нея при земетресение преди столетия, Джондра гледаше жадно към малкия вир далече долу и облизваше напуканите си устни. Ако знаеше за него, когато тъмнината все още покриваше Кезанкианските планини, не би се поколебала да напусне убежището си и да уталожи жаждата си. Но сега… Тя погледна на изток към слънцето, все още наполовина скрито зад острите върхове. Беше много светло, за да се излага на риска да я забележи някой съгледвач. „Излагам“ е точната дума, с тъжна ирония си каза Джондра, защото освен прахта по краката тя беше съвсем гола.