— Съвсем неподходяща дреха за една заморийска благородница по време на лов — прошепна тя. Но затова пък заморийските благороднички рядко са събуждани от рева на кръвожадни планинци сред пламъците на горящи палатки. Нито пък са били преследвани като дивеч.
Обърна още веднъж очи към вира и отново облиза сухите си устни. За да се добере до водата, трябваше да пресече стръмен скалист склон, покрит само с остра като сабя трева. В дъното на склона имаше скат. Джондра не можеше да прецени разстоянието, но ѝ се струваше, че няма да е трудно да слезе до него. Водата я примамваше. Вирчето беше по-скоро гьол — сигурно можеше да го прегази с три крачки, без водата да стигне до коленете ѝ, с три недоразвити дървета в края, но в този момент ѝ изглеждаше по-привлекателно от басейните в градините на двореца ѝ.
— Няма да остана тук и да чакам да умра от жажда — каза на висок глас Джондра и, сякаш окуражена от собствения си глас, изпълзя изпод заслона и тръгна надолу по склона.
В началото се движеше бавно, избираше внимателно къде да стъпи. С всяка крачка обаче тя все повече осъзнаваше голотата си, гърдите ѝ се полюшваха, кожата ѝ блестеше на слънчевите лъчи. Закриляна най-напред от нощната тъма, а подир това от сянката на каменните плочи, тя не усещаше липсата на дрехи. Често бе лежала гола в градината си, наслаждавайки се на топлината на слънцето, но тук не знаеше дали някой не я наблюдава. Разумът ѝ подсказваше, че ако някой я наблюдава, голотата щеше да е най-малкият ѝ проблем, но не успя да надделее над чувствата ѝ. Опита се безуспешно да прикрие гърди с ръка и забърза приведена напред.
С всяка крачка все повече се навеждаше, все повече бързаше и все по-малко гледаше къде стъпва.
Изведнъж камъкът под крака ѝ се обърна, тя падна по гръб и сред облак прах се засвлича надолу. Отчаяно се мъчеше да се задържи, но камъните, за които се хващаше, само повличаха със себе си и други. В мига, в който Джондра помисли, че по-лоша от това не може да бъде, земята под нея изчезна и тя полетя надолу. Остана във въздуха колкото да изпита усещането за падане, после рязко дръпване я задържа над свличащите се надолу камъни и пръст. Върху нея се изсипа дъжд от скални отломки. Закри лицето си с ръце и започна да плюе прахта, напълнила устата ѝ. Внезапно осъзна, че сигурно цялата е изподрана и натъртена.
Пороят от пръст и камъни намаля и накрая спря. Вече можеше да се огледа. Беше изпаднала в бедствено положение. Първият шок дойде, когато разбра, че виси с главата надолу над ската, за който беше сигурна, че няма да ѝ създаде трудности. Глезенът ѝ се беше заклещил в коренищата на един дънер. Под нея съборените при падането камъни, парчета скала и пръст се издигаха на купчина, достатъчно висока, за да може да я пипне с върха на пръстите си.
Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Трябваше да има изход! Винаги успяваше да намери начин да постигне онова, което желае, а тя не искаше да умре провесена като овца на ченгел. Реши, че трябва просто да се хване за дънера и да освободи глезена си.
При първия опит да се издигне нагоре остра болка проряза глезена ѝ и тя се отпусна назад задъхана. Веднага реши, че глезенът не е счупен. Не можеше да допусне, че е счупен. Стисна зъби и отново се опита. Този път пръстите ѝ достигнаха дънера. Още веднъж, реши тя.
Чу шум откъм вира и погледна натам. Кръвта ѝ замръзна от ужас. Там стоеше един брадат планинец, в мръсна жълта туника и изцапани торбести панталони. Той бавно облизваше устни, а черните му очи горяха от похот. Планинецът тръгна към нея, като събличаше по пътя дрехите си. Изведнъж се чу шум като от силен удар, планинецът спря и се свлече на колене. Джондра примига, после видя подаващата се от врата му стрела.
Тя нервно затърси с поглед стрелеца. Съзря някакво движение в планината, за миг зърна нещо, което можеше да е лък. Триста стъпки, хладнокръвно определи стрелецът в нея, жената в нея обаче едва не заплака от облекчение. Който и да беше стрелял, мислеше си тя, ще го дари с толкова злато, колкото може да носи.
Но Джондра не можеше да допусне никого, още по-малко един мъж на служба при нея, да я види така безпомощна. Тя удвои усилията си, успя да отцепи няколко трески от дървото, счупи си ноктите, но не можа да се приближи достатъчно, за да се освободи.
Изведнъж тя ахна, отново обхваната от ужас. Видя към нея бавно да се приближава един мъж. Не беше планинец. Беше висок човек, с гамаши с козината навън, гладко избръснато лице и сиви очи. Тя познаваше това лице, знаеше името на мъжа и би дала всичко само да не е той. Елдран! Джондра напразно се мъчеше да покрие с ръце голота си.