Джондра мърдаше устни в безмълвна ярост. Капризна! Да му ражда деца! И други ужасни неща — неща, които не желаеше да слуша. Тя напипа до водата камък колкото юмрук и без да мисли, побесняла от гняв, го хвърли. Стъписа се, когато Елдран безжизнен се строполи на земята. Тънка струйка кръв се стичаше от слепоочието му.
— Елдран? — прошепна тя.
Джондра нервно допълзя до неподвижното тяло и сложи ръка пред устата му. Дишаше! Въздъхна от облекчение, далеч по-силно от успокоението, че не го е убила. Поколеба се дали да докосне дълбоката кървава рана от камъка, но вместо това внимателно приглади назад къдравата му кестенява коса.
Изведнъж ръката ѝ се дръпна като изгорена. Какво прави? Трябва да се махне, преди да се свести и отново да заговори — и то в най-добрия случай за раждането на децата му и други такива приказки. А в най-лошия?… Тя си спомни лекотата, с която я носеше и категорично отхвърли спомена за онази сигурност, която изпита тогава. Той е силен. Достатъчно силен, за да наложи волята си над нейната. Трябва бързо да се маха!
Но първо трябваше да утоли жаждата си. Отиде до вира и пи, докато почувства, че поеме ли още глътка, ще се пръсне. Студената вода я ободри. Накуцвайки, Джондра се върна при Елдран. От него трябваше да вземе останалото, от което имаше нужда. Тя наистина не можеше да докосне дрехите на планинците, но неговите бяха друго нещо.
С вълнение взе лъка му ѝ се опита да опъне тетивата. Изненадана, Джондра отмести поглед от лъка към човека на земята. Не беше срещала мъж, който може да опъне по-здрав лък от нейния, а тя успя да опъне тетивата на този едва една педя. Неохотно го остави обратно на земята до него.
Сабята не пипна, защото не умееше да си служи с такова оръжие. Вместо нея измъкна от колана на високия бритунианец камата. Направи разрези за ръцете и главата на подплатеното му с кожа наметало и го облече. Привърза го с ремъците, които придържаха кожените му гамаши и така го превърна в сносна туника, а после преряза и тях, за да ги пригоди за собствените си крака, като ги върза с парчетата от ремъците.
Беше готова. Джондра коленичи до Елдран. Остана няколко безкрайни мига, изпълнена с колебание. При рани в главата има хора, които никога не идват в съзнание. Ами ако има нужда от помощ?
— Джондра… — промърмори Елдран. Макар че очите му останаха затворени, той протегна ръка, сякаш я търсеше. Тя се отдръпна от нея като от змия. Ще трябва сам да се погрижи за себе си, реши Джондра и се изправи.
В началото вървеше бавно, защото планинският терен беше труден. Знаеше, че глезенът няма да ѝ създава неприятности, ако не го претоварва. Не след дълго мислите ѝ се върнаха към Елдран. Отначало щеше да бъде замаян, но не дотолкова, че да не помни нищо. Щеше да разбере, че си е отишла. Щеше да би спомни какво му е сторила. Той беше ловец. Откриваше и разчиташе следи. Освен това Елдран имаше два здрави крака, с които да ходи.
Почти инстинктивно ускори крачка. Болката в глезена ѝ се усили, но тя не ѝ обърна внимание. Елдран ще я последва. Тя трябва да избяга. Започна да се задъхва. Устата ѝ пресъхна, сякаш с дни не е пила вода. Гърлото ѝ също пресъхна. Но тя също е ловец, даваше си кураж Джондра. Знаеше как да дебне жертви, знаеше също как да се пази от преследвачи. Непрекъснато оглеждаше следите, които оставяше след себе си, докато накрая започна да губи толкова време да гледа назад, колкото и напред.
Заобикаляйки една голяма отвесна скала, тя направи три несигурни стъпки, преди да види пред себе си десет планинци на коне, вперили в нея учудени очи.
— Дар от древните богове! — извика един от тях и пришпори коня си към нея.
Джондра беше много уморена, за да се бори, когато планинецът я хвана за косата, и я сложи по корем на седлото пред себе си. Само се разплака от изтощение и отчаяние и безволево се отпусна, а планинецът вдигна края на Елдрановото наметало и я погали по голия задник.
— Той ще ме спаси — ридаеше тя тихо в рунтавата козина пред лицето си. — Той ще ме спаси… — а с малкото здрав разум, който ѝ беше останал, се чудеше защо се надява на помощ от бритунианеца.
Деветнадесета глава
Конан погледна в скалната пукнатина, където беше оставил Тамира, и скръцна със зъби. Веднага разбра, че взирането няма да му помогне, че силата на погледа му няма да върне Тамира тук.
Конан огледа земята около пукнатината и се намръщи. Трудно щеше да разбере какво точно е станало. Почвата беше много камениста, за да се запазят ясни отпечатъци. Той обаче се беше учил да търси следи в планините на Кимерия, а почвата тук не беше много по-различна от тази в родните планини. Ето едно отместено камъче. Ето друго, обърнато с тъмната си страна към светлината. Историята, която разчете, го смути. Убеди се, че Тамира е напуснала скривалището. Но не научи нищо повече. Не намери никакви следи от планинци или от някой друг, които да му покажат, че е отвлечена. Просто си беше отишла. И то наскоро, след като той я беше оставил, защото върху някои преобърнати камъчета откри влага от нощната роса.