Конан изруга и скочи напред. Нещо го удари по ръката и той хвана едно висящо, меко, боядисано в черно въже.
— Митра да ме порази! — изръмжа Конан. — Крадец!
При звука на тихия смях, достигнал отблизо до ушите му, той вдига глава и впери очи нагоре.
— Ти си глупак — тихичко го подигра момичето. — Аз наистина съм крадец. И то такъв майстор, какъвто ти никога няма да станеш. С тези могъщи рамене може и да успееш като каруцар. Или сам да теглиш каруца.
Конан изръмжа, сграбчи въжето и се заизкачва.
Периферното му зрение улови някакво движение и по-скоро почувства, отколкото чу, че нещо тупна на земята до краката му. Инстинктивно скочи и пусна въжето. После се опита отново да го хване, но преди да успее някой го издърпа.
— Можех да те ударя — отново прозвуча тихият глас на момичето, — ако исках да го сторя. На твое място бих се махнала от тук. Веднага. Всичко добро, Конан.
— Лиана? — прошепна с дрезгав глас той. — Лиана?
Отвърна му само подигравателна тишина.
Конан измърмори едно проклятие, огледа земята около краката си и измъкна от калта плосък черен нож за хвърляне. Пъхна го в кожения пояс при меча и в следващия миг прозрението го вцепени.
Момичето беше крадец и бе дошла откъм стаята със скъпоценностите. Невъздържано изруга и хукна, без да обръща внимание на шубраците и растенията, покрай които минаваше.
Една сводеста врата го отведе в стаята, където Самарайдис държеше най-ценните си богатства. Вратата беше отворена. За миг Конан спря и разгледа здравата желязна брава. Без съмнение момичето я беше отключило. Но щом тя е успяла да проникне вътре, значи всички защити са обезвредени или лесно могат да бъдат преодолени.
Кимериецът постоя още миг, после прекрачи прага и стъпи върху застлания с редуващи се ромбовидни бели и червени плочки под. В далечния ъгъл на стаята, върху поставка изобразяваща навита на спирала змия, стоеше смарагдовият бокал. При втората стъпка една плочка пропадна под крака му. Бързо прецени, че на отсрещната стена може да има зареден арбалет — един път вече му се беше случвало — и се хвърли на пода. Почувства друга плочка да пропада под ръката му. Откъм стената се чу тракащо звънтене и тропот. Моментално разпозна звуците. Достатъчно дълго беше крадец. Всяка от пропадащите плочки освобождаваше тежест, която издърпваше верига от едно колело. То на свой ред щеше да задейства… какво?
Когато скочи на крака, започна да звъни звънец. После друг. С проклятия на уста Конан бързо прекоси стаята. Още две плочки пропаднаха под краката му и когато застана пред поставката-змия, едновременно зазвъняха четири звънци. Бокалът беше изчезнал.
— Дано Ерлик прибере тази мома! — изръмжа Конан.
Обърна се към вратата и се хвърли напред със свита между раменете глава, но се блъсна в двама въоръжени с копия стражи. Когато тримата паднаха на пода, Конан мислено се похвали, че не е останал да потърси нещо друго, с което да компенсира загубата на бокала. Юмрукът му се стовари върху лицето на един от стражите и разби носа и зъбите му. Рукна кръв. Мъжът потрепери и се отпусна в безсъзнание. Другият се мъчеше да се изправи и да забие копието си в Конан. Ако се бях забавил, помисли Конан, вероятно щяха да ме пипнат в стаята и да ме задържат, докато дойдат и други. Мечът му изсвистя от ножницата, посрещна копието точно над главата му и вторият страж остана с дълга тояга в ръка. Човекът извика, хвърли тоягата към Конан и побягна.
Конан също побягна — в обратна посока. Шмугна се в първата по пътя му врата на къщата и попадна всред група прислужници, които разтревожено коментираха все още звънящите сигнализации. Те се втренчиха в него с опулени очи, а той замахна с меча си във въздуха и изрева с цяло гърло. Мъжете и жените се разпръснаха с писъци като ято котиански пъдпъдъци.
Точно от това имам нужда, помисли кимериецът, ако паниката зарази повече хора, може би ще успея да се измъкна. Конан продължи да тича, а всеки срещнат прислужник, като чуеше свирепите му викове и видеше размахващата се сабя, побягваше. По всички коридори започнаха да се чуват викове:
— Помощ!
— Убиец!
— Пожар!
На няколко пъти, когато чуеше тропота на тичащите по посока на писъците стражи, които също крещяха, младият кимериец трябваше да се шмугва в странични стаи. Накрая започна да се пита колко ли хора има Самарайдис. Суматохата обхвана цялата къща.
Най-после се озова във входната зала. Трите страни на помещението излизаха на балкони с балюстради в цвят на опушен топаз под украсен с алабастрови арабески сводест таван. От балкона на втория етаж се спускаше широко вито стълбище от черен мрамор към мозаечната настилка на залата, изобразяваща карта на света, както го познаваха заморийците — всеки народ беше представен от скъпоценностите, с които търгуваше.