Един от бритунианците, мършав човек с остър нос, се изплю.
— Пак ти казвам, забравѝ жената! Дойдохме тук да убием огнения звяр и трябва да го сторим дори всички да умрем. Нямаме време да се занимаваме с една чужденка.
Елдран не отговори, но чертите на лицето му се изопнаха.
— Спокойно, Фирдан — промърмори друг и мършавият човек, макар и неохотно, млъкна.
— Значи сте тръгнали да убиете същия звяр, който преследва Джондра — заключи Конан — След смъртта на двадесет от ловците ѝ, разкъсани или живи изгорени, тя разбра истината. От тези, които го видяха, само тя, аз и още един останахме живи, и то по една случайност. Аз също бих искал да видя този звяр мъртъв, бритунианецо, но съществуват по-лесни начини за самоубийство.
— Заморийката е намерила звяра — промърмори възмутено Фирдан, — докато ние намираме само следи. Може би тази мома ни е нужна.
Елдран отново не му обърна внимание.
— Джондра иска да го убие за ловен трофей — каза той. — Ние искаме да го убием, за да отмъстим за загиналите сродници и да предотвратим по-нататъшните жертви. С твоя меч не можеш да убиеш звяра, Конан. Нито с каквото и да било друго оръжие, изработено от смъртен човек. Но тази — той сложи ръка на дръжката на сабята си — е изкована с магии точно за тази цел.
Едрият кимериец погледна оръжието с неочакван интерес. Беше срещал магически предмети. Навремето беше усещал аурата на тяхната сила в ръцете си. Ако това оръжие наистина е такова, с него ще може да отмъсти за смъртта на Теладис.
— Аз ще съумея да си служа с оръжието, с което може да се убие това същество — увери го той, но сивоокият бритунианец поклати глава.
— Щом не го държи ръката ми, то ще се върне — само Уикана знае как — обратно там, където ми бе дадено и никога през този си живот вече няма да го получа. Такава е магията.
— Разбирам — рече Конан. Каквато и да беше истината, Конан се закле, че ако Елдран загине, той ще се погрижи тази сабя първо да се окаже в неговата ръка, пък после да се връща където си иска. Ако остане жив, ще отмъсти за Теладис. — Но преди да тръгнем да търсим звяра, трябва да намерим жените. Съгласен ли си?
— Съгласен съм — отговори Елдран. — Както нашите следи се срещнаха, така може и двете жени да са се срещнали. Харал продължи след планинците, взели в плен Джондра, и е оставял знаци подпре си, така че ще можем лесно да ги проследим.
Конан се изправи.
— Тогава, ако искаме да ги спасим, преди да им се е случило нещо, да не се бавим повече — когато тръгнаха надолу по склона, Конан се чувстваше потиснат. Планинците не се отнасяха дружелюбно към пленничките. Само дано не са паднали духом, мислеше той. Дано оцелеят, докато ги намерим.
За двадесети път Тамира оглеждаше връзките и за двайсти път се убеждаваше, че не може да се освободи. Кожените ремъци около китките и глезените ѝ бяха завързани към яки вериги, закачени за тавана и пода на каменната килия без прозорци и я държаха разпъната във въздуха. На светлината на бронзовата лампа кожата на стройното дребно момиче блестеше от пот. Въздухът беше леден, но тя се беше изпотила от страх — страх не от пленничеството, а от нещо ужасно, което не се виждаше, но витаеше във въздуха.
И Джондра висеше разпъната с лице към Тамира, с която от време на време се поглеждаха. Тялото на по-високата жена също блестеше — всяка извивка на гърдите, бедрата и на ханша беше добре осветена. Тамира се надяваше, че лицето ѝ изразява същото спокойствие като това на благородницата, макар че тя непрекъснато облизваше пресъхналите си устни.
— Аз съм лейди Джондра от заморийския род на Перашанидите — проплака Джондра с разтреперан глас. — Ако ни върнете невредими, ще получите богат откуп. Но трябва да бъдем облечени и да се държите добре с нас. Чуваш ли ме? Ще ти дам злато, колкото е теглото на двете ни!
Мъжът с червеното расо, който рисуваше с прахове под краката им на пода някаква странна фигура, не вдигна глава. С нищо не показа, че изобщо я е чул, както не беше им обърнал никакво внимание, откакто ги доведоха при него. Докато рисуваше, непрекъснато мърмореше някакви думи, които Тамира едва дочуваше, камо ли пък да разбере.
Опита се да не слуша, но монотонното неспирно напяване се набиваше в съзнанието ѝ. Тя стисна зъби, за да не затракат. „Има̀ла Басракан“ го нарекоха мъжете, които я бяха хвърлили в краката му. Искаше ѝ се да завие от яд за наивната си вяра, че един свят човек ще я защити, но се страхуваше, че ако започне, няма да може да спре.
— Аз съм лейди Джондра от рода на Перашанидите… — Джондра облиза нервно устните си. С отметната назад глава опита да се измъкне от белезниците. По тялото ѝ премина нервна тръпка, но друго нищо не се получи. — Ще ти дам два пъти повече злато от теглото ни — в гласа ѝ се долавяше паника, която се засилваше с всяка следваща дума. — Три пъти! Четири пъти! Ще ти дам всичко, каквото пожелаеш! Всичко! Но не прави с нас онова, което си намислил! Недей! О, Митра запази ни, спри го!