Конан, отвърна глава от сцената на сбогуване и отново се зае да изучава каменната постройка.
— Ще ви измъкна оттам! — закле се той шепнешком. — И двете!
Болката в раменете от висенето отдавна беше преминала. И схващането, което я бе заменило, остана в миналото. Не премина само страхът. Не ѝ беше необходимо да поглежда към Джондра, за да разбере, че и нейните очи са насочени към Басракан — човека, в чиито ръце беше съдбата им. По-скоро щяха да ѝ израстат криле, отколкото да откъсне очи от зловещата фигура.
Сега има̀лът Басракан седеше на нисък стол. Безцелно поглади раздвоената си брада и втренчи черните си като бездънни ями очи в двете вързани жени. Докато пясъкът тихо се сипеше преди първото обръщане на стъклото, той крачеше горделиво из килията и редеше ужасни заплахи и клетви към онези, които изпълняваха бавно нарежданията му — израз на волята на боговете. Сетне два пъти по-дълго стоя тихо и тогава Тамира пожела отново да започне да ходи, да говори, да върши каквото и да е, само да не я гледа. Очите му вече не блестяха — изглеждаха безжизнени и ледени като черно стъкло. В техните глъбини тя виждаше само мъки, които нямаха имена. Съществото, което наричаше себе си Тамира, изпадна в безграничен ужас от неуспешния опит да се откъсне от този жесток абаносовочерен поглед.
Чу се стържене на вратата. В мъртвешката тишина то прозвуча като, удар със сабя. Тамира се разтрепери. Джондра тихо зарида.
Басракан пъргаво стана и червеното му расо се развя. Гласът му беше изпълнен с неестествено спокойствие.
— Предай ми Очите на огъня!
Вратата се открехна и Ябил нерешително влезе.
— Нямам твоите знания, има̀ла Басракан — каза го, сякаш не му достигаше въздух, — но тези отговарят на описанието, което чуха бедните ми уши — скъпоценностите, които държеше с протегнати ръце, блестяха на светлината на лампата.
Тамира опули очи. Мъжът с черните дрехи държеше огърлицата и короната на Джондра.
Басракан протегна ръка. Ябил постави скъпоценностите в дланта му. Изпод кървавочервените си дрехи извади кама и започна внимателно да дълбае с нея около двата големи рубина. Изхвърляше като смет златото, сапфирите и черните опали, ограждащи червените скъпоценни камъни.
— Най-после са мои — каза той тихо, сякаш си говореше сам. — Цялата сила е моя — неподвижен като мраморно изваяние, Басракан извъртя само главата си и погледна окачените на вериги голи жени. — Преди слънцето да залезе, съмняващите се ще получат доказателството. Затворѝ тези жени, Ябил. Днес те ще бъдат поднесени на древните богове.
Тамира потрепери, за миг едва не загуби съзнание. Поднесени на древните богове! Принесени в жертва… друго не можеше да означава. Искаше да изпищи, да моли, но езикът ѝ сякаш беше залепнал. Тя нервно впери очи в мургавите мъже с чалми на главите, дошли, за да я освободят от веригите. Краката ѝ се подгъваха, не можеше да стои права без чужда помощ. Когато я извеждаха от стаята, очите ѝ отчаяно търсеха Басракан — този, който тук имаше власт над живота и смъртта, човекът, който можеше, който трябваше да отмени тази присъда. Със строго лице има̀лът стоеше пред една маса, върху която бяха сложени рубините, а дългите му пръсти бяха заети с гърненца и стъкленици.
Вратата се затвори и Тамира не видя нищо повече. В гърлото ѝ се надигна безмълвен, отчаян вопъл. Опита се да навлажни пресъхналите си устни, за да се примоли на мъжете със студените очи, които я носеха, без да обръщат внимание на нейната голота. За тях може би дори не беше жена. Жертвено животно! — изпищя тя на ум.
Мъжете безмилостно я помъкнаха надолу по каменни стъпала и покрити с плесен коридори. Отвориха масивна, обкована с желязо врата и я хвърлиха на твърдата земя. Вратата зад нея се затвори с глух трясък.
Веднага реши, че ще се измъкне оттук. Беше крадла, опитна крадла, свикнала да влиза дори и в непристъпни места. Сигурно ще може да избяга и от този затвор… Краката и ръцете ѝ бяха вдървени, затова тя сковано се изправи на колене и огледа затвора си. Мръсен под, груби каменни стени, здрава врата. Нищо друго. През две тесни дупки близко до тавана — два човешки боя над главата ѝ — проникваше бледа светлина. Надеждата да се измъкне, оттук се изпари.
Тихо хленчене ѝ напомни, че не е самичка. Джондра лежеше свита на пода, обгърнала с ръце глава.
— Той никога няма да ме намери — ридаеше горчиво благородницата.
— Ще ни намери! — каза Тамира уверено. — И ще ни спаси!
Загубила всяка надежда за спасение, сега Тамира беше разтърсена от прозрението, че е хранила тази увереност дълбоко в душата си. Никога не беше търсила и приемала услуга или помощ от мъж, но непоколебимо вярваше, че Конан ще я намери. В съзнанието си виждаше как той разбива тежката, обкована с желязо врата и я извежда навън. Беше се вкопчила в тази картина като удавник в самотно плуваща дъска от потънал кораб.