Джондра продължи да ридае — тихо и безнадеждно.
— Той не знае къде съм. Аз го ударих с камък, а… не искам да умра.
Тамира пропълзя до по-високата жена и я разтърси.
— Ако паднете духом, смятайте се за мъртва. Мислите ли, че не изпитах ужас в онази килия горе? — тя изръмжа от отвращение. — Виждала съм девици на пазара за роби с повече кураж от вас. Зад цялата ви прехвалена гордост значи се е криел един хленчещ червей, готов да пълзи по корем!
В очите на Джондра блесна искрица от предишния ѝ несломим дух. В гласа ѝ обаче все още имаше жална нотка.
— Не искам да умра.
— Аз също — отвърна Тамира. Неочаквано и за двете, те се прегърнаха — трепереха от страх и едновременно с това черпеха сила една от друга. — Трябва да си го казвате! — прошепна страстно Тамира. — Казвайте си го и вярвайте в него! Той ще ни спаси.
— Той ще ни спаси — промълви с дрезгав глас Джондра.
— Той ще ни спаси.
— Той ще ни спаси.
Басракан изпя последната дума и когато почувства, че тялото му придобива неземна сила, очите му станаха огромни, изпълнени с благоговение. Имаше усещането, че с един скок ще стигне до другия край на стаята. Вдъхна дълбоко и обонянието му различи ясно и точно всяка миризма в стаята. Значи това е да си свързан с па̀тока.
Светлината над масата, излъчвана от рубините и от сакралните знаци — начертани с кръвта на девици и смлени на прах кости и вещества, толкова ужасни за смъртни хора, че не се решаваше да ги спомене — избледня. Но светлината, озарила духа, съзнанието и тялото на Басракан, не намаля. Лицето му сияеше.
— Ние сме неразривно свързани в едно същество — заяви той в стаята с веригите, където бяха провесени жените. — Нашите съдби се сляха в една съдба. Сега той ще се подчинява, когато го призова.
Вратата се отвори и с трясък се блъсна в каменната стена. Тамира вдигна глава. Почувства как Джондра се напрегна при появата на Басракан.
— Време е — каза има̀лът.
— Той ще ни спаси — прошепна Тамира и Джондра като ехо повтори подир нея:
— Той ще ни спаси.
— Раздвижиха се — отбеляза Елдран.
Конан кимна, но не отмести очи от двукатната постройка в ниското. Към каменните колони, които се показваха в пролома между планините, от всички лагери се стичаха планинци. Сто души с чалми на главите стояха пред каменната сграда в селото. От нея излезе мъж с червено расо, раздвоена като чатал брада и пъстроцветна чалма. Чакащите планинци приветстваха появата му с глух рев, но от разстоянието значението на думите не достигна до тях. Когато се появи Джондра — гола, с вързани отзад ръце между двама планинци с ятагани в ръце — кимериецът се вцепени. Следваше я Тамира, също гола.
— Заедно са — каза Елдран развълнувано. — И доколкото мога да видя — не са ранени. Най-важното е, че са живи, слава на Уикана.
— Засега — отвърна Конан.
Но по гърба на кимериеца преминаха тръпки. Не му харесваше начина, по който се отнасяха с жените, не му харесваха и много други неща от това, което видя. Къде ги бяха хванали и защо? Защо?
Стоте планинци се наредиха в кръг около мъжа с червеното расо и двете жени. Процесията се присъедини към човешката река, потекла към далечните колони.
— Това не ми харесва — рече Конан. Ръководен от инстинкта си, той придърпа към себе си старинния меч в износената шагренова ножница. — Мисля, че времето ни за чакане изтича.
— Само още малко — помоли Харал. — Фирдан скоро ще доведе войниците. Той ще успее.
— Но както изглежда няма да е скоро — каза Конан, изправи се и изтръска пръстта от ръцете си. — Смятам да се поразходя между планинците.
Елдран се усмихна и също се изправи.
— И аз имам нужда да се поразтъпча, кимериецо.
— Глупави палета! — измърмори Харал. — Ще останете без глави. Вие ще… вие ще… — той изръмжа и застана до тях.
— Ако трябва по-дълго да минем за планинци, без да си изгубим главите, ще имаме нужда от чалми — останалите бритунианци също се изправиха.
— Точно под нас в планината има лагер — каза Конан — и, доколкото мога да видя, нито един мъж — само жени и деца.
— Тогава да тръгваме — рече Елдран.
— Старите ми кокали не са вече за такова нещо — оплака се Харал.
Малката колона тръгна надолу.