— … Защото дойде времето на нашата слава! — извика Басракан към тълпата мъже, притиснати плътно един в друг около амфитеатъра. Техният рев премина като мощна вълна над него. — Дойде времето за тържеството на древните богове! — продължи той. — Знакът на истинските богове е с нас.
Той разпери ръце, а могъщата сила, която усещаше у себе си, породи вярата, че може да полети. Започна силно да напява, а планинските зъбери отразяваха думите. Никога толкова много хора не са наблюдавали ритуала, мислеше си Басракан, докато ехото на тържествената молитва заглъхваше. След този ден повече няма да има съмняващи се.
Тъмните му очи за момент се насочиха към двете голи жени. Те висяха с оковани за железните стълбове китки в центъра на кръга от груби каменни колони. Нямаше по-благоприятно съчетание от това, мислеше си той, тези, които му донесоха Очите на огъня, да бъдат принесени в жертва сега, когато всички ще станат очевидци на могъществото му. Жените се дърпаха и се мъчеха да се измъкнат от оковите, една от тях извика някакво име, но той не го чу. Беше обладан от величието на древните богове.
Последната сричка още не беше заглъхнала, когато разтърсването на скалата под краката му извести пристигането на па̀тока. Басракан пое дълбоко дъх, за да съобщи за появата на знамението за благоволението на истинските богове.
Неочаквано сред множеството по склоновете се чуха викове и крясъци. Лицето на Басракан се вкамени. Той ще изпече живи на слаб огън онези, които бяха дръзнали да внесат смут в този паметен миг. Той ще… В кръга имаше мъже! Изведнъж думите проникнаха в ума му.
— Войници! — викаха тълпите. — Нападат ни!
Приведен, за да прикрие ръста си, плътно увит в наметало, Конан бързо се промъкваше сред планинците, без да дава възможност на някого от хората да задържи очите си върху него повече от миг. Подпре му се чуваха роптание и ругатни. Несръчно завита чалма покриваше черната му грива, лицето му беше намазано със сажди и мазнина от готварско гърне. Беше благодарен, че мъжете виждаха онова, което искаха, независимо какво съглеждаха очите им. Широкият кръг от груби каменни колони беше само на няколко крачки. Конан държеше главата си наведена, но очите му бяха втренчени в двете жени. Само още няколко мига, помисли той.
Сред тълпата се чу шепот, който ставаше все по-силен. Далече долу в планината някой извика, други гласове подеха вика. Едрият кимериец не беше очаквал, че ще остане толкова дълго неразкрит. Реши да действа, преди да е пристигнала войската. Стиснал здраво дръжката на меча си, Конан хвърли чалмата от главата си и скочи в кръга, на колоните.
Чак когато мина между две от грубо изсечените каменни колони долови смисъла на виковете.
— Войници!
— Нападат ни! Войници!
Отново и отново хиляди гърла ги повтаряха.
Фирдан, помисли Конан и се усмихна.
После побягна с меч в ръка по неравните гранитни блокове. Мъжът с червеното расо и раздвоената като чатал брада, стъпил върху каменен тунел, който изглежда водеше в планината, му извика, но Конан не го чу. Той тичаше право към почернелите железни пръти. Когато Тамира го видя, очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Знаех, че ще дойдеш — през смях и сълзи каза тя. — Знаех, че ще дойдеш.
Конан бързо преряза кожените върви на китките ѝ. Тамира падна, Конан я прихвана за тънкия кръст, а тя се опита да сложи ръце на врата му.
— Не сега, жено — изръмжа Конан и мигом уви голото ѝ тяло с наметалото си. С крайчеца на окото си видя, че Елдран беше сторил същото с Джондра. — Да изчезваме! — рече той.
Харал и другите бритунианци бяха в кръга от колони, с обърнати навън лица и със саби в ръце. Гледаха ги брадати лица — едни невярващи, други гневни, а някои — Конан с изненада го забеляза — бяха изплашени. Планинците стискаха в ръце ятаганите си, но никой не прескочи ниската гранитна стена, върху която се издигаха колоните.
В далечината се чу силно биене на заморийски барабани. Във въздуха се носеше звън от удари на стомана и викове на биещи се мъже.
— Може би трябва да останем тук, докато дойдат войниците — подхвърли колебливо Харал.
Сред планинците, плътно заобиколили кръга, настъпи вълнение.
— Отдръпнете се! — извика мъжът с червеното расо. — С неверниците ще се справи…
Крещейки с всичка сила, двайсет бойци с чалми скочиха в кръга с извадени ятагани срещу бритунианците. Към тях колебливо започнаха да се присъединяват и други. Конан беше любопитен да узнае какво задържа останалите, но сега нямаше никакво време за размисъл.
Кимериецът отби удара на насочения към главата му ятаган, ритна в корема друг нападател, който рухна в краката на трети и го събори. Мечът на кимериеца се завъртя около ятагана на първия нападател и се заби дълбоко в покритите с кожа гърди. Искаше да хвърли поглед Към Тамира, но към него напираха още планинци. Със силен удар мечът му запрати една глава с чалма върху гранитните блокове, после разсече едно брадато гърло, от което, бликна кръв.