Като скала Конан задържаше с гърди обезумелия поток, търсейки отчаяно Тамира и Джондра. Хората покрай него не мислеха за нищо друго освен за собственото си спасение, нямаха никакво друго желание освен да си пробият път през човешката стена, стъпквайки всеки, който ги спира. Никой не вдигна ръка срещу Конан, освен да го отмести от пътя си. Никой не вдигна оръжие. Изпълнените им с ужас очи не го виждаха. Едва ли биха спрели, за да сторят нещо на жените, но ако някоя от тях попадне под тези тъпчещи крака…
Елдран стърчеше над ниските планинци, понесъл Джондра на ръце. Бритунианецът се прехвърли през ниската каменна стена и изчезна сред морето от мръсни чалми.
Далеч отвъд кръга Конан зърна черно, поръбено със злато наметало, повлечено от вълната на бягащите планинци.
— Глупава жена — изръмжа той.
Звънтенето на стомана се чуваше все по-близко и всяваше страх у мъжете, които все още се опитваха да избягат. Нямаше място за размахване на ятагани, но тук-таме проблясваха ками — планинци проливаха кръвта на планинци, за да си пробият път към спасението. Безмилостен в стремежа си да настигне Тамира, Конан удряше с юмруци и с дръжката на меча си, за да си проправи път през тълпата. Крещящи мъже падаха под ударите му и повечето от тях бяха стъпкани под краката на обезумялата сган.
Пред погледа му се разкри селото на планинците. Около двукатната постройка цареше невъобразима бъркотия. Тежко дишащи, отчаяни мъже влачеха пищящи, забулени в черно жени с ревящи бебета на ръце и вкопчени в дългите им поли деца. Групи хора се откъсваха от кипящата маса, за да търсят лагерите си. Други се спираха, за да вземат каквото могат от каменните колиби. Блясваше стомана, после почервеняваше. Само за миг вещи преминаваха по три пъти от едни ръце в други.
Мечът на Конан и широките му рамене разчистваха пътя му, но той почти не забелязваше хората, които се измъкваха пред него като бити кучета. Сред разделящата се тълпа от планинци не можеше да зърне Тамира.
Изведнъж дребната крадла изскочи от каменната постройка, извисяваща се над колибите в селото. Когато Конан я сграбчи за ръката, тя ахна и плътно уви около тялото си черното, поръбено със злато наметало.
— В името на Митра, какво правиш тук? — попита свирепо кимериецът.
— Дрехите ми… — започна тя и изпищя, видяла, че вдига меча си.
Но мечът изсъска над главата ѝ и Конан промуши изскочилия от постройката мъж в черни дрехи, който я следваше с кама в ръка и убийствен поглед в очите. Планинецът рухна и многоцветната чалма падна от главата му.
— Аз тъкмо… — започна отново Тамира, придържайки наметалото още по-плътно до тялото си, но отново изпищя, защото Конан я метна на рамото си.
— Глупава, глупава жена — мърмореше той и като се оглеждаше внимателно за още някой планинец, който да не мисли само за бягство, пое към планинските върхове.
Зад него заморийската войска изкачи височината над селото. Звън на оръжие изпълни въздуха.
Епилог
Облегнат на голям каменен блок, за първи път от много дни Конан си позволи истински да се усмихне. Бяха слезли в полите на планините и през цялото пътуване бяха видели само бягащи планинци. Разбира се, никой от тях не прояви желание да ги нападне.
— … И когато Тенерсис разбра колко много планинци има пред себе си — разказваше Фирдан, — започна да крещи да ме хванат и да извикат палачите му.
— При нас също не беше весело — каза Харал. — Тези стари кокали вече не са за такива приключения.
Джондра и Тамира, все още загърнати в заетите наметала, се гушеха до малкия огън, допрели глави една до друга. Те проявяваха повече интерес към собствения си разговор, отколкото към приказките на мъжете.
— Много трудно беше със заморийците — засмя се мършавият бритунианец. — Мислех, че на часа ще ми одерат кожата. После дойде онзи… онзи звук — той потрепери и се загърна с наметалото си. — Той сякаш превърна силата на мъжете във вода. Тогава планинците спряха да се бият и се разпиляха.
— Това е заслуга на Конан — намеси се Елдран от мястото си, без да сваля поглед от двата планински коня. Бяха ги намерили да скитат сред хълмовете оседлани, но без ездачи. — Имаше и други, но не можаха да ги хванат. Конан уби огнения звяр и той… изпищя.
— И замориецът спечели битката — допълни Харал — и славата. Ще минат години, преди планинските племена да помислят отново за обединяване. Тенерсис ще бъде обявен за герой на Шадизар, а кимериецът няма да получи нищо.
— Нека Тенерсис си получи славата — каза Конан. — Ние се спасихме, а звярът е мъртъв. Какво повече можем да искаме?