Конан погледна неуверено тежката порта, но опря силното си рамо о нея и натисна с цялата мощ на мускулестите си прасци и бедра. С пронизително скърцане на ръждясалите си панти портата мръдна бавно навътре. Конан се изправи и извади меча си. Валерия погледна през рамото му и ахна.
Пред погледа им не се разкри широка улица или двор, както можеше да се очаква. Отвореният портал водеше директно в широка, дълга зала, на която краят й не се виждаше. Подът бе покрит със странен червен камък, изрязан на квадратни плочки, които сякаш отразяваха невидими пламъци. Стените бяха от лъскав зелен материал.
— Шемит да съм, ако това не е нефрит! — изруга Конан.
— В такова количество?
— Грабил съм достатъчно от китанските кервани и знам какво говоря — не отстъпи кимериецът. — Това е нефрит!
Сводестият таван бе от изумрудено зелен камък, който грееше с отровно излъчване.
— Зелените огнени камъни — изръмжа Конан. — Така му викат хората от Пунт. Предполага се, че тези камъни са вкаменените очи на праисторически змии, които древните наричали „зелените змейове“. В тъмното светят като котешки очи. Нощем тази зала се осветява от тях, но това ще е една адски странна илюминация. Да се огледаме. Може да намерим скривалище със скъпоценности.
— Затвори вратата — посъветва го Валерия. — Хич не ми се ще в тази зала да нахълта някой дракон.
Конан се усмихна и отговори:
— Не вярвам драконите да излизат от гората.
Но се съгласи с идеята на спътничката си и посочи счупеното резе от вътрешната страна.
— Мисля, че чух някакво прещракване, като го натиснах. Счупено е скоро, а ръждата го е прояла. Ако хората са избягали, защо резето е пуснато отвътре?
— Несъмнено са излезли през друга врата — предположи Валерия.
Тя се чудеше колко ли века са минали, откакто външната светлина се бе процеждала в огромната зала. Високо в сводестия таван небето се виждаше през нещо като прорези — прозрачни процепи от някаква кристална субстанция. В тъмните сенки помежду им зелените скъпоценности премигваха като очи на разярени котки. Тъмният зловещ под в краката им тлееше с променливи нюанси и огнени цветове. Сякаш стъпваха по пода на Ада и над главите им премигваха дяволски звезди.
Покрай всяка от стените на залата минаваха три сводести галерии, изградени една над друга.
— Четириетажна къща — изпъшка Конан, — а тази зала е висока чак до покрива. Дълга е като улица. Чакай — като че ли мярнах врата от другата страна…
Валерия сви белите си рамене.
— В такъв случай ти виждаш по-добре от мен, макар че сред морските пирати ме смятаха за най-зоркото око.
Влязоха напосоки през една отворена врата и прекосиха цяла редица празни стаи с подове като в залата и със стени от същия зелен нефрит, от мрамор, слонова кост и халцедон, украсени с фрески от бронз, злато и сребро. По таваните бяха поставени огненозелени скъпоценни камъни, а светлината им бе призрачна и някак си измамна. Нашествениците се движеха като призраци под самодивския огнен блясък.
В някои от стаите нямаше такива илюминации и от вратите им зееше черен мреш, като от преддверието на Пъкъла. Конан и Валерия ги избягваха. Влизаха само в осветените стаи.
По ъглите висяха паяжини, но по пода не се беше събрал прах, нито по масите и пейките от мрамор, нефрит и червен халцедон, с които бяха обзаведени стаите. Тук-там бяха постлани килими от онази китанска коприна, която е практически вечна. Никъде не откриха прозорци, нито врати, които да водят към улици или дворове. През всяка врата просто се влизаше в друга стая или зала.
— Защо не излизаме на никаква улица? — ядоса се Валерия. — Този дворец трябва да е голям колкото царските сараи в Туран.
— Сигурно не са умрели от чумата — замисли се Конан върху мистерията на празния град. — Иначе щяхме да намерим скелети. Може би е бил обладан от духове и всички са си плюли на петите. Може би…
— Може би, по дяволите! — грубо го прекъсна Валерия. Погледни фреските. Те са на хора. От коя ли раса са?
Конан ги огледа и поклати глава.
— Никога не съм виждал точно такива като тях. Но имат нещо източно — Вендия, може би, или Косала.
— Бил си цар на Косала? — попита го тя, прикривайки искреното си любопитство с подигравка.
— Не. Но съм бил вожд на афгулис, които живеят в Химелейските планини, над границите на Мендия. Тези хора приличат на косалците. Но защо косалците ще вземат да строят град толкова далеч на запад?