Очите му гледаха свирепо към човека на пода. Изписка нещо, което звучеше като „Чикмек!“. Другият не помръдна.
Човекът бързо прекоси стаята, наведе се и сграбчи падналия за рамото, като го преобърна. После извика сподавено, тъй като главата безпомощно се строполи назад: гърлото на жертвата бе прерязано от ухо до ухо.
Човекът остави трупа на окървавения килим и скочи на крака, разтреперан като лист. Лицето му беше пребледняло от страх. Коленичи и изведнъж замръзна като статуя, вперил поглед към другия край на стаята.
В сенките зад балкона се появи призрачна светлина, която все повече нарастваше, светлина, която не приличаше на огнения каменен блясък. Докато наблюдаваше сцената, Валерия усети, че косата й настръхва: едва забележим в пулсиращата светлина, изплува човешки череп. И именно черепът — все още човешки, но ужасно обезформен — излъчваше тази призрачна светлина. Висеше там, като глава без тяло, измъкната от света на нощта и сенките, блестяща все по-отчетливо и по-отчетливо; човек, но не съвсем в нейните представи за човека.
Втренчен във видението, мъжът стоеше неподвижно — въплъщение на парализиращия ужас. Съществото излезе от стената, а с него се движеше чудновата сянка. Сянката бавно се появи — човекоподобна фигура, а голото й тяло грееше ослепително в нюансите на снежнобелите кости. Черепът върху раменете й се усмихна. Черните дупки на очите зейнаха грозно насред сатанинския си ореол и човекът насреща му нямаше сили да свали очи от него. Мечът увисна в безчувствените му пръсти, сякаш магията го бе хипнотизирала.
Валерия разбра, че не само страхът бе парализирал мъжа. Някакви пъклени способности на тази пулсираща светлина го бяха лишили от силата му да мисли и действа.
Най-накрая жертвата се размърда, но само за да изтърве меча си и да се строполи на колене, закривайки очите си. Човекът безмълвно очакваше удара на меча, който проблесна в ръката на видението, издигнало се над него като демон на Смъртта, побеждаващ човечеството.
Валерия реши да действа според импулса на своеволната си природа. С движение на тигрица тя скочи през перилата и се озова на пода зад ужасната фигура. При тупването на меките й ботуши сянката се изви и в този момент тя замахна. Жестоко ликуване я завладя, когато усети, че острието пронизва твърда плът и кост на смъртен.
Привидението изкрещя с гърлен глас и падна, посечено през рамото, гърдите и гръбнака. Щом падна, горящият череп се претърколи и разкри мръсна черна коса и тъмно лице, изкривено от предсмъртни конвулсии. Под ужасната маскировка се криеше човешко същество мъж, подобен на коленичилия безропотно на пода.
След удара и вика другият вдигна глава и изумен се втренчи в бялата жена, застанала над трупа с кървав меч в ръката.
Изправи се с усилие, скимтейки, сякаш гледката беше замъглила разума му. Тя с удивление осъзна, че го разбира. Той ломотеше на стигийски, макар че този диалект й беше непознат.
— Коя си ти? Откъде идваш? Какво правиш в Ксукотъл?
После продължи, без да дочака отговор:
— Но ти си приятел — богиня или дявол, няма значение! И закла Горящия череп! А то под него имало човек! Ние го мислехме за демон, който те са измъкнали от катакомбите! Слушай!
Той спря за миг с бръщолевенето си и замръзна на място, наострил уши. Момичето не чуваше нищо.
— Трябва да побързаме! — прошепна мъжът. — Те са на запад от Голямата зала! Може би вече са навсякъде наоколо! Може би сега пълзят точно под нас!
Сграбчи я за китката, и то толкова здраво, че тя едва успя да се освободи.
— Кого имаш предвид, като казваш „те“? — поиска да разбере Валерия.
За миг той я погледна втренчено, сякаш му бе трудно да разбере невежеството й.
— Те? О-хо-хо, хората на Ксоталанк! Кланът на човека, когото ти току-що закла. Дето живеят край източната врата.
— Искаш да кажеш, че градът е обитаем? — възкликна тя.
— Ай! Ай! — Гърчеше се мъжът с нетърпението на човек, изпълнен с мрачни предчувствия. — Бързо! Трябва да се върнем в Текухултли!
— Къде е това?
— Лагерът край западната врата! — Хвана я за китката и я задърпа към вратата, откъдето беше дошъл. Едри капки пот се стичаха по тъмното му чело, а очите му горяха от ужас.
— Чакай малко! — изръмжа Валерия и издърпа ръката си. — Не ме пипай, или ще ти разцепя черепа. Какво става тук? Кой си ти? Къде искаш да ме заведеш?
Той се хвана за главата, хвърляйки погледи на всички страни, и заговори толкова бързо, че думите му се застъпваха една с друга: