Мечът й се насочи през острието, което беше парирала, и потъна на шест инча в диафрагмата на мъжа. Той въздъхна в агония и се строполи на колене, но високият му приятел нападна със свирепо мълчание, сипейки удар след удар толкова настървено, че Валерия нямаше възможност да го контрира. Тя отстъпи назад, отбягвайки ударите и търсейки сгоден момент да вкара острието на мястото му. Той не би могъл да издържи дълго на това въртене като вихрушка. Ръцете му щяха да се уморят, щеше да се задъха; щеше да се спъне и тогава острието й щеше да се забие без препятствия в сърцето му. Бърз поглед встрани, и Валерия видя, че Текотъл е коленичил върху гърдите на противника си и се опитва да освободи ръката си, за да може да го промуши с камата си.
Пот обля челото на мъжа срещу нея, очите му светеха като тлеещи въглени. Вече уморен, той не би могъл да я нападне отстрани, нито да пробие гарда й. Дишаше тежко, ударите му ставаха неточни. Тя отстъпи назад, за да го привлече към себе си… и усети бедрата си хванати в желязна хватка. Беше забравила за ранения на пода.
Коленичил, той бе обвил краката й с две ръце, а приятелят му изграчи триумфално и се запъти да я прободе от ляво. Валерия се изви и диво се дръпна, но напразно. Можеше да се освободи от надвисналата заплаха с бърз удар надолу, но в този момент кривото острие на високия воин щеше да разполови черепа й. Раненият захапа голото й бедро, сякаш бе див звяр.
Тя протегна лявата си ръка и сграбчвайки дългата му коса, дръпна главата му назад толкова силно, че белите му зъби и изцъклените очи блеснаха нагоре към нея. Високият ксоталанец извика свирепо и замахна с всички сили. Тя несръчно парира удара. Плоското на меча се стовари върху главата й с такава сила, че й се видяха звезди. Залитна. Мечът се вдигна отново, чу се гърлен, триумфален вик… и една гигантска фигура изникна иззад ксоталанеца, а стоманата в ръцете й проблесна като синя светкавица. Воинът се строполи като вол под сатъра на касапина, а мозъкът потече от черепа му, който беше разполовен чак до гърлото.
— Конан! — въздъхна Валерия. Миг след това, разярена, тя се обърна към ксоталанеца, чиято дълга коса все още стискаше в лявата си ръка. — Куче адово! — Мечът й се изви, проряза въздуха и обезглавеното тяло се строполи в потоци от кръв.
— Какво, по дяволите, става тук? — Конан се изправи над мъжа, когото беше убил. Държеше широкия му меч в ръката си и го гледаше изумен.
Текотъл се надигаше от гърчещата се фигура на последния ксоталанец и изтърсваше червените капки от камата си. Беше зле промушен в бедрото и кървеше. Погледна към Конан с опулени очи.
— Какво е всичко това? — попита пак Конан. Още не можеше да се опомни от изумлението, че е намерил Валерия, въвлечена в дивашка битка с тези фантастични същества, в един град, който той доскоро смяташе за празен и необитаем. На връщане от безцелната си експедиция из горните стаи той бе видял, че Валерия е изчезнала и бе тръгнал да я търси, воден от шума, достигнал до слисаните му уши.
— Пет мъртви кучета! — възкликна Текотъл, а в пламналите му очи се четеше бурна екзалтация. — Петима заклани! Пет червени пирона на черния стълб! Благодаря ви, богове на кръвта!
Той вдигна високо треперещите си ръце, а после се изплю върху труповете и стъпи по лицата им, в плен на някакъв зловещ танц. Доскорошните му съюзници го погледнаха изумени, а Конан попита на аквалонски:
— Кой е този побъркаш?
Валерия сви рамене.
— Казва, че името му било Текотъл. От бръщолевенето му разбирам, че неговите хора живеят в единия край на този шантав град, а онези там — в другия. Може би е най-добре да идем с него. Изглежда приятелски настроен, а очевидно с другия клан нещата не стоят така.
Текотъл беше спрял танца си и отново се ослушваше с наведена настрани глава, като куче. В отвратителното изражение на лицето му триумфът се бореше със страха.
— Да тръгваме, веднага! — прошепна той. — Свършихме достатъчно работа! Пет мъртви кучета! Моите хора ще ви посрещнат добре! Ще ви обсипят с почести! Но идвайте! До Текухултли е далеч. Ксоталанците може да дойдат ей сега и ще се нахвърлят върху ни на орляци, твърде многобройни даже за вашите мечове…
— Водѝ ни — прекъсна го Конан.
Текотъл бързо скочи на стълбата, водеща нагоре към галерията, махна им да го следват и те не чакаха втора покана. Затичаха се, за да успеят да го настигнат. След като стигна до галерията, той се хвърли към една врата, водеща на запад, и хукна да пресича стая след стая — всяка осветена от прорези или от зелени огнени камъни.