— Елате! — извика той новите си приятели, но Конан погледна към вратата.
— Ами онези, дето ни преследваха? Няма ли да се опитат да атакуват вратата?
Текотъл поклати глава.
— Те знаят, че не могат да разбият Вратата на Орела, и ще се върнат обратно в Ксоталанк заедно с пълзящия си приятел. Елате! Ще ви заведа при управниците на Текухултли.
Един от четиримата стражи отвори друга врата и те влязоха в коридор, осветен както повечето стаи на този етаж от процепи в тавана и снопове премигващи скъпоценни камъни. Но за разлика от другите стаи, коридорът явно беше обитаем. Кадифени завеси покриваха лъскавите нефритени стени, разкошни килими лежаха върху червените подове, а по пейките, столовете и диваните от слонова кост бяха натрупани сатенени възглавнички.
Коридорът свършваше до гравирана врата, пред която не стоеше страж. Без излишни церемонии Текотъл прекрачи прага и въведе приятелите си в широка стая, с около тридесет тъмнокожи мъже и жени, излегнати върху сатенени дивани. Като видяха новодошлите, те скочиха с викове на удивление.
Мъжете, всички, освен един, бяха от същия тип като Текотъл, а жените бяха също толкова тъмни, но със странни погледи, макар че бяха красиви по свой начин. Носеха сандали, златни превръзки на гърдите и съвсем къси копринени поли, прикрепени с колани и обсипани със скъпоценни камъни. Черните им гриви, отрязани до голите рамене, бяха привързани със сребърни панделки.
Върху нефритена платформа, в широко кресло от слонова кост, седяха мъж и жена, които значително се различаваха от другите. Той беше гигант, с огромни гърди и рамене като на бик. За разлика от другите, имаше гъста черна брада, която стигаше чак до широкия му колан. Бе облечен в роба от пурпурна коприна. Единият му ръкав, спуснат до лакътя, разкриваше масивна ръка с възлести мускули. Панделката, която привързваше синьо-черните му кичури отзад на тила, беше обсипана с бляскави скъпоценности.
Жената до него скочи на крака и възкликна сепнато, като видя непознатите. Очите й огледаха набързо Конан и се спряха с напрегнат блясък върху Валерия. Тя беше висока и гъвкава, определено най-красивата жена в стаята. Беше облечена по-оскъдно от другите; вместо пола носеше широка лента от златист плат, привързана през средата с колана й. Лентата падаше под коленете й. Друга лента отзад завършваше тази част от костюма й, който тя носеше с цинично безразличие. Превръзките около гърдите й и лентичката на главата й бяха украсени със скъпоценни камъни. В очите й, за разлика от тъмнокожите й приятели, не проблясваше онова напрежение, граничещо с лудостта. След първото си възклицание не продума и дума; просто стоеше, втренчена във Валерия.
Мъжът в креслото от слонова кост остана седнал.
— Принц Олмек — Текотъл се наведе с разперени ръце и с длани, обърнати нагоре, — водя съюзници от света зад гората. В залата на Тезкоти Горящия череп закла Чикмек, моя другар…
— Горящия череп! — понесе се уплашен шепот сред хората в Текухултли.
— Да! Намерих Чикмек да лежи с прерязано гърло и преди да успея да избягам, Горящия череп се появи над мен. Когато го погледнах, кръвта ми се смрази, а мозъкът ми сякаш се разтопи. Не можех нито да се бия, нито да побягна. Можех само да изчакам удара. После дойде бледоликата жена и го намушка с меча си. И ето на, оказа се, че той е само едно куче от ксоталанците, намазано с бяла боя по кожата и с живия череп на древния магьосник върху главата си! Сега този череп лежи, разбит на много парчета, а кучето, което го носеше, е мъртво!
Неописуемо жестока екзалтация последва крайното изречение, а стълпените наоколо слушатели нададоха дивашки възклицания.
— Почакайте! — възкликна Текотъл. — Има още нещо! Докато говорех с жената, четирима ксоталанци налетяха отгоре ни! Единия го заклах аз, другите двама бяха убити от жената. Но ни бяха притиснали здраво, когато този мъж се намеси в боя и разцепи черепа на четвъртия! Да! Пет червени пирона трябва да се поставят върху стълба на отмъщението!
Той посочи към черната абаносова колона зад платформата. Стотици червени точици осейваха полираната й повърхност: алените глави на тежки медни пирони, забити в черното дърво.
— Пет червени пирона за живота на петима ксоталанци! — възкликна Текотъл и в лицата на слушателите му се появи ужасна, нечовешка екзалтация.
— Кои са тези хора? — попита Олмек. Гласът му бе тих и дълбок, като на бик в далечината. Никой от хората в Ксукотъл не говореше високо. Сякаш бяха разтворили душите си в тишината на тези празни зали и опустели стаи.