— Аз съм Конан Кимериеца — кратко отговори варваринът. — А спътничката ми е Валерия от Червеното братство, аквалонска пиратка. Дезертирахме от армията на дарфарската граница, далеч на север, и се опитваме да стигнем до брега на морето.
Жената върху платформата извика силно, обърквайки думите в бързината си:
— Никога няма да стигнете до брега! От Ксукотъл не може да се избяга! Ще прекарате остатъка от живота си в този град!
— Какви ги дрънкаш? — отряза я Конан и се плесна по сабята. — Да не да смяташ, че сме затворници?
— Тя не искаше да каже това — намеси се Олмек. — Ние сме ваши приятели. Не можем да ви спираме против волята ви. Но се боя, че други обстоятелства ще ви задържат завинаги в Ксукотъл.
Очите му премигнаха към Валерия, но той бързо ги сведе.
— Тази жена е Тасела — продължи той. — Тя е принцеса на Текухултли. А сега донесете храна и пиене на гостите ни! Несъмнено те са гладни и изморени от дългото си пътуване.
Стопанинът посочи с жест към масата от слонова кост и след светкавична размяна на погледи авантюристите се настаниха около нея. Пронизващите сини очи на кимериеца се стрелкаха из стаята, а ръката му не се отделяше от меча. Конан обаче никога не отказваше на покана за ядене и пиене. Той втренчи поглед в Тасела, но принцесата не сваляше очи от бледоликата му компаньонка.
Текотъл, превързал раненото си бедро с копринена лента, се настани край масата, за да задоволява желанията на гостите. Явно за него това беше привилегия и чест. Първо огледа храната и напитките, които другите донесоха в златни съдове, и опита от всичко, преди да го постави пред новодошлите. Докато се хранеха, Олмек седеше тихо в креслото си и ги наблюдаваше изпод гъстите си черни вежди. Тасела седна до него, подпря брадичка с ръце и се облакъти върху коленете си. Тъмните й, загадъчни очи горяха с тайнствен пламък и не се откъсваха от гъвкавата фигура на Валерия. Едно красиво и намръщено момиче зад гърба й бавно размахваше ветрило от щраусови пера.
Храната се състоеше от непознати екзотични плодове, които се оказаха много вкусни, и леко тъмночервено вино с опияняващ дъх.
— Дошли сте твърде отдалеч — обади се най-накрая Олмек. — Чел съм за вас в книгите на дедите ни. Аквилония е отвъд земите на стигийците и шемитите, отвъд Аргос и Зингара; а Кимерия е отвъд Аквилония.
— И двамата обичаме да бродим — безгрижно вметна Конан.
— За мен е направо чудо как сте минали през гората — продължи Олмек. — В стари времена хиляди бойци едва са успели да се справят с всичките опасности, с които е изпълнена.
— Срещнахме кривокрако чудовище с размери почти като на мастодонт — внимателно продължи да разказва Конан, подавайки встрани бокала си, който Текотъл пълнеше с нескрито удоволствие. — Но след като го убихме, нямахме повече неприятности.
Съдът с вино се изплъзна от ръцете на Текотъл и се разби на пода. Тъмната му кожа пребледня. Олмек се изправи — по лицето му се изписа нескрито изумление, а от устата на другите се откъснаха въздишки на благоговение или ужас. Някои коленичиха, тъй като краката не ги държаха. Само Тасела не реагира. Конан погледна наоколо си объркано.
— Какво става? Защо зяпнахте така?
— Вие… сте заклали бога-дракон?
— Бог? Убих просто един дракон. И защо не? Опитваше се да ни изяде.
— Но драконите са безсмъртни! — възкликна Олмек.
Те се убиват един друг, но никой човек досега не е убивал дракон! Хилядите воини, нашите прадеди, които си проправяли път към Ксоталанк, не са могли да ги победят! Мечовете им се чупели като вейки в люспите им!
— Ако прадедите ви са се сетили да натопят копията си в отровния сок на деркетските ябълки — усмихна се Конан с пълна уста, — и да ги забият в очите или в устата им, са щели да разберат, че драконите не са по-безсмъртни от всяко друго парче месо. Трупът лежи в края на гората. Ако не ми вярвате, уверете се сами.
Олмек поклати глава с почуда.
— Заради драконите прадедите ни са останали в Ксоталанк — каза той. — Не посмели да минат през полето и да влязат в отвъдната гора. Някои от тях са били хванати и разкъсани от чудовищата, преди да успеят да се доберат до града.
— Значи не вашите прадеди са построили Ксоталанк? — попита Валерия.
— Когато са дошли той вече е бил един древен град. Откога обаче е тук даже най-старите му обитатели не знаят.