Последвали множество ожесточени битки. Скандалът се превърнал в кръвна вражда, а от нея се родила война. От бъркотията се оформили три фракции: Текулти, Ксоталанк и Толкемек. Още в мирни дни те си били поделили града. Текулти живеел в западната част, Ксоталанк — в източната, а Толкемек със семейството си — до южната врата.
Сега обаче гневът, омразата и ревността разцъфнали в кръвопролития, изнасилвания и убийства. След като мечът бил изваден веднъж, нямало връщане назад: кръвта викала за още кръв, а отмъщението следвало зверствата по петите. Текулти се биел с Ксоталанк, а Толкемек помагал първо на единия, после на другия, предавайки всяка от фракциите според това как предателството съвпадало с целите му. Текулти и хората му се отдръпнали към западната порта, където сме седнали сега. Самият Ксукотъл е построен във формата на елипса. Текулти, който е кръстен на своя принц, е в западния край на елипсата. Хората блокирали всички врати, свързващи квартала с останалата част от града с изключение на една на всеки етаж, която може да се брани лесно. Слезли в подземията и там построили стена, разделяща западния край на катакомбите — там лежат телата на древните ксукоталанци и на тлазитланите, паднали в бой. Живеят като в обсаден замък, правят засади и нападат враговете си.
Хората на Ксоталанк пък укрепили източния квартал, а Толкемек направил същото с южната врата. Централната част на града е оставена гола и необитаема. Именно тези празни зали и стаи са превърнали в бойно поле и място на постоянен ужас.
Толкемек се биеше и за двата клана. Беше демон в човешки образ, по-зъл и от Ксоталанк. Знаеше много тайни за града, които никога не разказа на другите. От криптите в катакомбите е заграбил мъртвите им страховити тайни: тайните на древни крале и мъдреци, отдавна забравени от изпадналите ксукоталанци, които нашите прадеди изклали. Но всичките магии не му помогнаха през нощта, когато Текулти нападна замъка му и изпокла хората му. Толкемек бе измъчван в продължение на много дни…
Гласът на разказвача заглъхна, превърна се в гальовно бърборене и започна да се разбира трудно. В очите му се появи далечен блясък, сякаш гледаше назад през годините към някаква сцена, която му носеше огромно удоволствие.
— Да, оставихме го жив, докато крещеше и искаше смъртта така, сякаш искаше булка. Накрая, след всички мъчения, го оставихме полужив и го хвърлихме в подземието да го довършат плъховете. Но той успя някак си да избяга от това подземие и се завлече в катакомбите. Там несъмнено е умрял, защото единственият начин да излезеш от катакомбите на Текухултли е да минеш през Текухултли. А той никога не се появи. Костите му не бяха открити и суеверните сред нас се кълнат, че духът му бродел сред криптите и до ден-днешен, виейки сред костите на мъртвите. Преди дванадесет години изклахме хората на Толкемек, но враждата между Текулти и Ксоталанк продължи да бушува и тя ще продължи, докато умрат и последният мъж, и последната жена.
Преди петдесет години Текулти открадна жената на Ксоталанк. Половин век продължава враждата. Аз съм роден в нея. Всички в тази стая, освен Тасела, са родени в нея. Очакваме и да умрем в тази смъртоносна вражда.
Ние сме умираща раса, точно като онези ксукоталанци, които прадедите ни избиха. Когато започна враждата, имаше по стотици във всяка фракция. Сега в Текухултли сме само тези, които виждаш, и стражите пред вратите: общо четиридесет. Не знаем колко са ксоталанците, но се съмнявам да са повече от нас. От петнадесет години сред нас не са се раждали деца, не сме виждали деца и сред ксоталанците. Ние загиваме, но преди да умрем, ще избием толкова ксоталанци, колкото боговете ни позволят.
Още дълго говори Олмек с блесналите си, налудничави очи за тази страховита омраза, бушуваща из тихите стаи и мрачните зали под светлината на зелените огнени камъни, по подовете, тлеещи от адските пламъци и опръскани от тъмночервената кръв на прерязаните вени.
— В тази продължителна кланица измря цяло поколение. Ксоталанк отдавна е мъртъв, заклан в зловеща битка на една стълба от слонова кост. Текулти е мъртъв, одран жив от побеснелите ксоталанци, които го хванаха…
Сякаш безчувствено разказваше Олмек за ужасните битки из черните коридори, за засадите по виещите се стълби и за кървавите кланици. С още по-бездънен блясък в дълбоките си черни очи той разказваше за мъже и жени, одрани живи, осакатени и разпокъсани, за пленници, виещи по време на мъченията. Разказваше толкова ужасни неща, че даже Кимериецът-варварин изсумтя. Нищо чудно, че Текотъл трепереше от ужас да не го пленят! Да, той бе тръгнал напред да убие, ако може, воден от омраза, по-силна от страха му.