Олмек продължи да разказва за мрачни и тайнствени неща, за черна магия и мъдрост, измъкнати от мрака на катакомбите, за странни същества, призовани от тъмнината, за да се превърнат в страховити съюзници. В тези неща ксоталанците имали предимство, защото в източните катакомби лежали костите на най-великите магьосници на древните ксукоталанци с техните тайни от незапомнени времена.
Валерия слушаше с болезнено опиянение. Да, враждата се бе превърнала в ужасна стихийна сила, неумолимо тласкаща хората от Ксукотъл към обреченост и унищожение. Тя изпълваше буквално целия им живот. Бяха родени в омраза и очакваха да умрат в нея. Никога не напускаха укрепения си замък, освен когато се прокрадваха в Залите на Тишината между вражеските крепости, за да убиват или да бъдат убити. Понякога нападателите се връщаха с ужасени пленници или със зловещи трофеи от победата в боя. Понякога изобщо не се връщаха или се връщаха като отрязани крайници, захвърлени пред заключените бронзови порти. Тези хора водеха едно ужасно, нереално, кошмарно съществуване, откъснати от останалия свят, хванали се за гушите като бесни плъхове в един и същ капан. Дълги години бяха се избивали един друг, пълзейки по мрачните коридори, за да осакатяват, измъчват и убиват.
Докато Олмек говореше, Валерия усещаше блесналите очи на Тасела върху себе си. Принцесата като че ли не чуваше думите на Олмек. Докато той разказваше за победи и поражения, изражението й не приличаше на дивашката ярост или враждебната екзалтация, които се изписваха по лицата на другите текухултли. Враждата, завладяла ума на съплеменниците й, като че не я интересуваше. Валерия си помисли, че нейното безразлично безсърдечие е по-отвратително от голата жестокост на Олмек.
— Никога няма да можем да напуснем града — продължи Олмек. — Петдесет години вече никой не е успял да си тръгне, освен онези… — Той пак се спря. — Даже и без заплахата от драконите — продължи мъжът, — ние, които сме родени и израснали в този град, няма да се осмелим да го напуснем. Никога не сме стъпвали отвъд стените. Не сме свикнали с откритото небе, със слънчевата светлина. Родени сме в Ксукотъл и ще си умрем в Ксукотъл.
— Добре намеси се Конан, — с ваше позволение ние ще си премерим силите с драконите. Тази вражда не ни интересува. Покажете ни как да излезем през западната порта и ще си поемем по пътя.
Тасела сви юмруци и понечи да каже нещо, но Олмек я прекъсна:
— Вече пада мрак. Ако тръгнете из полето посред нощ, ще станете жертва на драконите.
— Снощи го пресякохме и спахме на открито, но не видяхме дракони — възрази Конан.
Тасела се усмихна мрачно.
— Няма да посмеете да си тръгнете от Ксукотъл!
Конан я погледна с нескрита вражда. Тя обаче не сваляше очи от жената до него.
— Мисля, че ще посмеят — възрази й Олмек. — Но вижте какво, Конан и Валерия, сигурно боговете са ви пратили при нас, за да дадат победата на народа на Текухултли! Вие сте професионални бойци. Защо не се биете на наша страна? Имаше богатства в изобилие — безценните бижута са нещо толкова обикновено в Ксукотъл, колкото паветата в другите градове. Някои от тях са донесени от ксукоталанците от Косала. Други, като тези огнени камъни, са намерени по хълмовете на изток. Помогнете ни да очистим ксоталанците и ще ви дадем толкова скъпоценности, колкото можете да носите.
— А вие ще ни помогнете ли да унищожим драконите? — попита Валерия. — С лъкове и отровни стрели тридесет мъже могат да избият всички дракони в гората.
— Добре — съгласи се охотно Олмек. — Забравили сме да използваме лъкове, защото от години водим ръкопашен бой, но ще се научим пак.
— Какво ще кажеш? — обърна се Валерия към Конан.
— И двамата сме безпарични скитници — сърдечно се усмихна той. — Бих убивал кдоталанци, както и всекиго другиго.
— Значи си съгласен? — възкликна Олмек, а лицето на Текотъл светна от радост.
— Да. А сега предполагам, че ще ни покажете стаите, където можем да се наспим, за да сме свежи за утрешния ден.
Олмек кимна и махна с ръка, а Текотъл и една жена изведоха скитниците през някаква врата отляво на нефритената платформа. Валерия хвърли поглед назад и видя Олмек, седнал на трона си, подпрял глава и вперил поглед в тях. В очите му гореше налудничав пламък. Тасела се облегна в креслото си и прошепна нещо на тъмнокожата си прислужница Йасала, която се наведе над рамото й и послушно подаде ухо до устните на принцесата.