Защо, по дяволите, се беше навела над мен? Какво държиш?
Жената не отговори, но се опита да хвърли предмета. Валерия й изви ръката и на пода падна огромен черен екзотичен цвят върху зелено нефритено стъбло. Беше голям колкото женска глава, но далеч по-малък от видението, което бе съзряла в съня си.
— Черният лотос! — изсъска Валерия. — Цветът, чийто аромат приспива дълбоко. Опитваше се да ме упоиш, а! И ако случайно не беше ме докоснала по лицето, щеше да успееш! Каква игра играеш?
Йасала се мръщеше и не продумваше. Валерия изруга и я завъртя обратно, принуди я да коленичи и изви едната й китка зад гърба.
— Кажи ми или ще ти изтръгна ръката!
Йасала се извъртя болезнено, тъй като ръката й бе извита необикновено силно между плешките, но отчаяното клатене на глава бе единственият й отговор.
— Мръсница! — Валерия я просна на пода. Пиратката гневно погледна повалената фигура. Страхът и споменът за огъня в очите на Тасела, вперени в нея, събудиха всичките й инстинкти за самосъхранение. Тези хора бяха пропаднали; от тях можеше да се очакват всякакви перверзни. Но Валерия усети тук нещо, което отиваше отвъд чувствата, някакъв ужасен таен разврат, а не обикновено израждане. Тези хора не бяха нито откачени, нито нормални. Тя започваше да се съмнява, че изобщо са човешки същества. В очите на всичките тлееше лудост — освен в жестоките, гробовни очи на Тасела, които криеха тайни и драми, по-бездънни от лудостта.
Тя вдигна глава и се ослуша напрегнато. Залите на Ксукотъл бяха толкова тихи, сякаш той наистина бе един мъртъв град. Зелените скъпоценни камъни къпеха стаята в кошмарен огън, сред който очите на жената върху пода бляскаха зловещо срещу нея. Панически трепет премина през тялото на Валерия и той изтри последната следа от милосърдие в жестоката й душа.
— Защо се опита да ме упоиш? — промърмори тя, хвана черната коса на жената и дръпна главата й назад, за да погледне в мрачните й очи. — Тасела ли те прати?
Никакъв отговор. Валерия изруга жлъчно и плесна жената първо по едната буза, после по другата. Ударите прокънтяха в стаята, но Йасала не издаде и звук.
— Защо не викаш?! — дивашки изкрещя Валерия. — Да не те е страх, че някой може да те чуе? От кого се страхуваш? От Тасела? От Конан?
Йасала не отговори. Сви се и погледна към мъчителката си с очи, отровни като на гущер. Упоритото мълчание винаги предизвиква гняв. Валерия се обърна и ядно откъсна сноп шнурове от близката завеса.
— Глупава кучка! Ще те съблека чисто гола и ще те завържа за този диван, а после ще те шибам, докато ми кажеш какво правеше тук и кой те е изпратил!
Йасала не протестираше, нито се съпротивляваше докато Валерия изпълняваше първата част от заплахата си. После за миг в стаята не се чуваше никакъв шум, освен свистенето и плющенето на здравите копринени шнурове върху голата плът. Йасала не можеше да движи вързаните си ръце и крака. Тялото й се гърчеше под суровото наказание, главата й се въртеше в ритъм с ударите. Беше забила зъби в долната си устна и кръвта багреше брадичката й. Но тя не извика.
Всеки шнур оставяше червена рязка по тъмната плът на Йасала. Валерия налагаше наказанието си с цялата сила на загрубялата си от войните ръка, с цялата безпощадност, придобита през един живот, в който болката и мъчението бяха ежедневие, и с цялата цинична изобретателност, която само една жена може да измисли за друга жена. Йасала страдаше повече физически и душевно, отколкото би страдала от камшика на който и да е мъж.
Именно този женски цинизъм най-накрая укроти Йасала. Тя нададе глухо стенание и Валерия спря, като вдигна ръка и отметна назад влажния си рус кичур.
— Е, ще говориш ли? Ако е нужно, мога да продължа така цяла нощ!
— Милост! — прошепна нещастницата. — Ще ти кажа.
Валерия сряза шнуровете на китките и на глезените й и я изправи на крака. Йасала се строполи на дивана, облегна се на голото си бедро, подпря се с ръка и се сгърчи при допира на наранената си плът с грубата материя.
— Вино! — помоли се тя с пресъхнали устни и треперейки, посочи към златната кана върху масичката от слонова кост. — Прималя ми от болка. Дай ми да пия. После ще ти кажа всичко.
Валерия й подаде каната, а Йасала залитна, за да я поеме. После я вдигна я към устните си… и с всичка сила лисна съдържанието й в лицето на аквилонката. Валерия залитна назад, разтрепери се и трескаво захвана да бърше парещата течност от очите си. През болезнената мъгла тя видя как Йасала се стрелна през стаята, отвори медната порта и хукна по коридора. Пиратката веднага се втурна след нея с изваден меч, вече решена на убийство.