Но Йасала бе взела преднина. Тя просто летеше като жена, която току-що е била нашибана до точката на истерично безумие. Зави на ъгъла, доста пред Валерия, и когато пиратката стигна дотам, видя само един празен коридор и зейнала врата в другия му край. Лъхна я противната миризма на плесен. Това сигурно беше вратата, водеща към катакомбите. Йасала беше потърсила убежище при мъртвите.
Валерия отиде до вратата и погледна надолу, по каменната стълба, която се губеше в абсолютен мрак. Очевидно това беше шахта, която водеше направо до ямите под града, без отвори към долните етажи. Тя потрепери при мисълта за хилядите трупове в каменните гробници долу, увити в мухлясали парцали. Нямаше смисъл да се лута надолу. Йасала несъмнено познаваше всеки завой и извивка из подземните тунели.
Тъкмо се обърна, объркана и вбесена, когато от тъмнината на бездната се понесе ужасено ридание. Като че ли идваше от много дълбоко, но тя успя да долови човешки думи и това, че гласът е женски: „Помощ! Помощ, в името на Сет! А-ааа!“ После изчезна и на негово място се чу ехото на някакво призрачно кикотене.
Валерия усети, че настръхва. Какво се беше случило с Йасала долу, в мрака? Без съмнение именно тя беше изкрещяла. Но какво зло би могло да я сполети? Нима ксоталанците се криеха и там? Олмек ги беше уверил, че катакомбите под Текухултли са зазидани, и то твърде здраво, за да не могат в тях да се промъкнат враговете им. Кикотът обаче изобщо не звучеше като глас на човешко същество.
Валерия хукна обратно по коридора, без да си дава труда да затваря вратата към стълбата. Върна се в стаята си и пусна резето. Трескаво си обу си ботушите и препаса колана с меча. Щеше да влезе в стаята на Конан, да го събуди, ако все още беше жив, и да го убеди да изчезнат от този дяволски град.
Но щом стигна до вратата към коридора, из всички зали се понесоха предсмъртни писъци, последвани от трополене и силен звън на мечове.
5. Двадесет червени пирона
Двама воини се излежаваха на пода в стаята за стражите на Етажа на Орела. Бяха небрежни въпреки бдителността, която вече им се беше превърнала в навик.
Винаги имаше възможност за атака срещу голямата бронзова порта, макар че от години никоя от двете страни не бе предприемала такова нападение.
Непознатите са силни съюзници — подхвърли единият. — Смятам, че още утре Олмек ще тръгне срещу врага.
Говореше така, както говорят войниците на война. В миниатюрния свят на Ксукотъл всяка шепа врагове представляваше една армия, а празните зали между замъците бяха страната, за която се биеха.
Другият съзерцаваше пространството.
— Да предположим, че с тяхна помощ унищожим ксоталанците — каза той. И тогава какво, Ксатмек?
— Какво ли? — учуди се Ксатмек. Ще забием червени пирони за всичките. Пленниците ще ги изгорим, ще ги одерем живи или ще ги насечем.
— Ами след това? — упорстваше другият. — Не ти ли изглежда странно, че няма да имаме врагове? През целия си живот съм се бил и съм мразил ксоталанците. Какво ще ни остане, като свърши враждата?
Ксатмек сви рамене. И през ум не му беше минавало, че някой ден може да унищожат враговете си. Просто не можеше да си го представи.
Изведнъж двамата се стегнаха, дочули подозрителен шум.
— Към вратата, Ксатмек! — изсъска воинът. — Аз ще погледна през Окото…
С меч в ръка Ксатмек, се облегна на бронзовата порта, опрял ухо о метала. Приятелят му погледна в огледалото. Плътно край вратата се бяха скупчили хора: мрачни, тъмнокожи мъже, захапали мечове… и с пръсти в ушите. Един от тях, наложил шапка с пера, имаше набор свирки в устата си и макар текухултли да изкрещя предупредително, свирките вкупом писнаха.
Викът замря в гърлото на стража, когато тънкият, странен писък прониза металната врата и порази слуха му. Ксатмек замръзна и като парализиран остана в това положение. Лицето му приличаше на дървена маска, вцепенено от звука. Другият страж, по-далеч от източника на звука, усети, че ужасът го обзема. Странни жилки го дърпаха като невидими пръсти, проникваха във всички клетки на мозъка му, изпълваха го с непознати емоции и импулси на лудост. Но със сърцераздирателно усилие успя да отхвърли магията и извика с глас, който самият той не можа да разпознае.